Властелинът на пръстените

— Първо трябва да разберем какво ни чака, Сам — каза Мери. — Предполагам, че Началника разполага с банда главорези. Най-добре да потърсим някой да ни разкаже как стоят нещата тъдява.

Но в Крайречкино всички къщи и дупки бяха залостени и никой не ги посрещна. Това ги учуди, но скоро откриха причината. Когато стигнаха до „Зеленият дракон“, последния дом по посока на Хобитово — сега безжизнен и с изпочупени прозорци, — видяха пет-шест грозновати човеци, облегнати на стената на хана; всички бяха кривогледи и пожълтели.

— Досущ като приятеля на Бил Папратак в Брее — каза Сам.

— Досущ като повечето, които видях в Исенгард — рече Мери.

Всеки негодник имаше сопа в ръка и рог на пояса, но други оръжия не се забелязваха. Когато пътниците наближиха, те се отделиха от стената и застанаха на шосето, преграждайки пътя им.

— Накъде си мислите, че отивате? — запита най-едрият и най-грозен от всички. — За вас път насам няма. И къде са прехвалените ширифи?

— Задават се кротичко — отвърна Мери. — Изглежда, че ги понаболяват петите. Обещахме да ги чакаме тук.

— Какво ви казвах? — рече обесникът на приятелите си. — И на Шарки му рекох, че не бива да вярва на тия ситни глупаци. Трябваше да пратим неколцина от нашите момци.

— И каква щеше да е разликата, моля? — запита Мери. — По тия места не сме свикнали с разбойници, но можем да се справяме с тях.

— Разбойници, а? — рече човекът. — Значи с такъв тон ще ни говориш? Я го сменяй, да не ти го сменим ние. Много нахални взехте да ставате, дребосъци такива. Не се надявайте на мекосърдечието на Шефа. Сега Шарки е тук и неговата воля ще се слуша.

— Този пък кой е? — спокойно запита Фродо.

— Тая страна трябва да се поразтърси и да се вкара в правия път — заяви негодникът, — и Шарки се кани да го направи; тежко ви, ако му пречите. Трябва ви по-голям Шеф. И ще си го получите до края на годината, ако продължавате да ни създавате главоболия. Тогава ще видите къде зимуват раците, мишоци жалки.

— Така значи. Приятно ми беше да чуя плановете ви — каза Фродо. — Отивам да се обадя на господин Лото и той навярно също ще ги изслуша с интерес.

Разбойникът се разсмя.

— Лото! Той знае всичко. Не се тревожи. Той прави каквото му каже Шарки. Защото ако Шефът ни пречи, можем да го сменим. Разбра ли? А ако нежелани дребосъци опитат да си пъхат носа където не трябва, можем да ги приберем на топло. Разбра ли?

— Да, разбрах — каза Фродо. — И най-вече разбрах, че тук сте изостанали от епохата и новините. Откакто сте напуснали Юга, станаха много неща. Времето ви свърши, както и времето на всички други главорези. Черната кула рухна и в Гондор отново има крал. Исенгард бе унищожен и безценният ви господар броди като просяк из пущинака. Задминах го по пътя. По Зеления път вече ще препускат кралски вестоносци, а не наемници на Исенгард.

Човекът го огледа и се ухили.

— Просяк из пущинака! — подигравателно повтори той. — О, ама наистина ли? Надувай се, надувай се, фукльо дребен. Само че това не ще ни попречи да живеем в тази тлъстичка страна, дето се излежавате от векове. А пък кралските вестоносци! — Той щракна с пръсти пред лицето на Фродо. — Ей толкова ме интересуват! Като видя някой, може и да му обърна внимание.

Тук вече Пипин не издържа. Беше се замислил за полето на Кормален, а тук някакъв кривоглед мошеник наричаше Носителя на Пръстена „фукльо“. Отметна плаща си, мълниеносно изтегли меча и препусна напред, заблестял в сребристо-черните одежди на Гондор.

— Аз съм вестоносец на краля — викна той. — Говориш с кралски приятел, един от най-славните герои на всички западни земи. Ти си обесник и глупец. На колене, инак ще те посека с моя тролоубиец!

Мечът засия в лъчите на залязващото слънце. Мери и Сам също изтеглиха мечовете и препуснаха да подкрепят Пипин, но Фродо не помръдна. Разбойниците отстъпиха. Досега работата им беше да плашат селяните около Брее и да тормозят слисани хобити. Твърде голяма изненада се оказваха безстрашните хобити с лъскави мечове и свирепи лица. А и в гласовете на тия пришълци звучеше нотка, каквато не бяха чували преди. Негодниците замръзнаха от страх.

— Махайте се! — каза Мери. — Продължите ли да тревожите това село, ще съжалявате.

Разбойниците обърнаха гръб на идващите хобити и търтиха на бяг по пътя за Хобитово, но в движение успяха да надуят роговете.

— Е, крайно време е било да си дойдем — каза Мери.

— Повече от крайно. Може и да е много късно, поне за да спасим Лото — отвърна Фродо. — Окаян глупец беше, но ми е жал за него.

— Да спасим Лото ли? Какво искаш да кажеш? — обади се Пипин. — Аз бих рекъл да го пребием.

— Мисля, че не разбираш съвсем, Пипин — каза Фродо. — Лото не е възнамерявал да навлече такава съсипия. Той беше жалък глупак, но сега е в клопка. Разбойниците са поели властта, обират, грабят, тормозят и управляват от негово име както си искат. А скоро ще захвърлят и името му. Подозирам, че е затворен в Торбодън и умира от страх. Би трябвало да се помъчим да го спасим.