Властелинът на пръстените

— Добре сме, благодаря — каза госпожа Памуксън. — Или щяхме да сме добре, ако не бяха тия крадливи разбойници.

— Добре де, хайде изчезвай! — рече Рози. — Щом през цялото време си се грижил за господин Фродо, как тъй ти хрумна да го изоставиш в най-опасния момент?

Това бе прекалено за Сам. Трябваше или да отговаря цяла седмица, или да си премълчи. Той се обърна и яхна понито. Но докато потегляше, Рози изтича по стъпалата.

— Мисля, че изглеждаш чудесно, Сам — каза тя. — Бягай сега! Но се пази и щом прогоните разбойниците, идвай право тук!

Когато се върна, Сам завари цялото село на крак. Без да се броят развълнуваните хлапаци, на площада вече се бяха събрали стотина яки хобити с брадви, тежки чукове, дълги ножове и дебели сопи, неколцина носеха ловджийски лъкове. От по-далечните ферми продължаваше да се стича народ!

Някой от селяните беше наклал буен огън — за да оживи сцената и за да наруши една от забраните на Началника. Пламъкът грееше ярко в прииждащата нощ. Под ръководството на Мери няколко хобити преграждаха пътя в двата края на селото. Когато ширифите стигнаха до долната бариера, изгубиха и ума, и дума, но щом разбраха как стоят нещата, повечето смъкнаха перата от шапките си и се включиха в бунта. Останалите се изнизаха в тъмнината.

Край огъня Сам завари Фродо и приятелите му да разговарят със стария Том Памуксън, обкръжени от възхитената тълпа.

— Е, какъв е следващият ход? — запита чифликчията.

— Не мога да кажа, преди да узная нещо повече — отговори Фродо. — Колко са тия негодници?

— Трудно е да се каже — рече Памуксън. — Непрекъснато се движат, щъкат насам-натам. Горе, в казармите край пътя за Хобитово, понякога се събират към петдесет, но те рядко стоят на едно място, все обикалят и грабят — наричат го „събиране“. Във всеки случай, никога не са по-малко от двадесет около своя Началник. Той е в Торбодън, или поне навремето беше там, обаче напоследък не се показва навън. Всъщност никой не го е виждал от една-две седмици, пък и човеците не пускат да припарим нататък.

— Те не са само в Хобитово, нали? — обади се Пипин.

— Не, за съжаление — каза Памуксън. — Чувал съм, че имало доста от тях в Дългодол и край Сарнов брод, други върлували из Горски край имало казарми и в Сберипът. Да не забравя и Тъмните дупки, както ги наричат — старите подземни складове в Голям Дълбалник. Сега са ги превърнали в затвори за ония, които се възпротивят. Всичко на всичко мисля, че не са повече от триста в цялото Графство, а може и да са по-малко. Ще се справим, ако сме единни.

— Имат ли оръжие? — запита Мери.

— Камшици, ножове и тояги, колкото е нужно за черните им дела — друго засега не са показвали. Но предполагам, че ако се стигне до сражение, могат да измъкнат и оръжие. Някои имат лъкове. Вече застреляха един-двама от нашите.

— Това е то, Фродо! — каза Мери. — Знаех, че ще трябва да се бием. Е, те първи са почнали убийствата.

— Не е съвсем така — обади се Памуксън. — Поне що се отнася до стрелбата. Туковци започнаха първи. Нали разбирате, господин Перегрин, татко ви още от самото начало не се спогаждаше с Лото. Казваше, че ако някой трябва да се прави на началник в тия времена, това е законният Тан на Графството, а не някакъв си келеш. Лото прати хората си, но и те не можаха да го усмирят. Туковци са късметлии, нали имат ония дълбоки дупки, Големите смялове горе в Зелените хълмове и прочие, та разбойниците не успяха да ги докопат. А и те не дават на бандата да припари на тяхна земя. Само да се мерне някой, Туковци го подгонват. Вече трима са застреляли за грабежи и нападения. Оттогава тия главорези станаха още по-гадни. И държат под око Туков край. Вече никой не може да иде нататък, нито да излезе оттам.

— Браво на Туковци! — викна Пипин. — Но сега някой ще иде нататък. Заминавам за Смяловете. Идва ли някой до Скътана паланка? След малко Пипин потегли с петима младежи, яхнали понита.

— Скоро ще се видим! — извика той. — През полето дотам са само четиринадесет мили. Призори ще ви доведа цяла армия Туковци.

Докато препускаха в притъмняващата вечер, Мери ги изпроводи с песните на рога си. Наоколо се раздадоха радостни възгласи.

— Каквото и да става — рече Фродо на застаналите наблизо хобити, — не искам убийства; дори и разбойници не бива да загиват, освен ако се налага, за да спасим от тях живота на хобити.

— Добре! — отвърна Мери. — Но мисля, че вече всеки момент можем да очакваме посещение на бандата от Хобитово. Едва ли ще дойдат само за да пообсъдим нещата. Ще се помъчим да постъпим почтено, ала трябва да сме готови за най-лошото. Имам един план.

— Много добре — съгласи се Фродо. — Подготви каквото трябва. Точно тогава дотърчаха неколцина хобити, които бяха пратени да видят какво става около Хобитово.

— Идат! — известиха те. — Двадесетина са, а може би и повече. Но двамина поеха на запад през полето.

— Към Сберипът ще да са тръгнали — каза Памуксън, — да доведат още бандити. Е, дотам са петнадесет мили и още толкова на връщане. Засега можем да не се тревожим.