Читаем Властелинът на пръстените полностью

— Не е разрешено — въздъхна Робин.

— Ако чуя още няколко пъти „не е разрешено“ — рече Сам, — ще взема да се ядосам.

— Не вярвам това да ме огорчи — прошепна Робин. — Ако се ядосаме всички заедно, може и да направим нещо. Но цялата работа е в човеците, Сам, в хората на Началника. Той ги праща навсякъде да обикалят и ако някой от нас, дребните, си отстоява правата, отмъкват го в Тъмните дупки. Най-напред прибраха Поничката, искам да кажа стария Уил Белоног, кмета, а после и мнозина други. Напоследък стана съвсем зле. Сега често ги бият.

— Тогава защо работите за тях? — гневно запита Сам. — Кой ви прати в Жабомор?

— Никой. Настанени сме тук, в големия ширифски дом. Сега сме първа рота на Източната околия. Има стотици ширифи, а ония искат още и още с всички тия правила. Повечето участвуват против волята си, но не всички. Даже и в Графството има такива, дето се бъркат в чуждите работи и си вирят носа. Че и по-лошо — някои доносничат на Началника и неговите хора.

— А! Значи тъй сте узнали за нас?

— Именно. Сега не е разрешено да пращаме писма, но те използуват старата пощенска служба и имат специални бързоходци на разни места. Снощи един пристигна от Бели угари с „тайно известие“, а друг го пое и продължи. Днес следобед получихме нареждане да бъдете арестувани и доставени не в Тъмните дупки, а в Крайречкино. Явно Началника иска да ви види незабавно.

— Като го поотупа господин Фродо, няма да бърза — каза Сам.

Ширифският дом в Жабомор не беше по-добър от онзи при Моста. Нямаше втори етаж, но прозорците бяха все тъй тесни, а стените бяха изградени от зле наместени грозни сивкави тухли. Вътре беше влажно и унило, а вечерята се поднесе на дълга гола маса, немита от седмици. Пък и храната не заслужаваше по-добро сервиране. Пътниците с радост напуснаха това неуютно място. До Крайречкино оставаха около осемнадесет мили. Потеглиха в десет часа сутринта, Биха тръгнали и по-рано, ако не им доставяше удоволствие очевидната тревога на ширифския водач от забавянето. Северният вятър бе изместил западния и ставаше все по-студено, но вече не валеше.

Твърде комично бе шествието, което напусна селото, макар че малцината любопитни, излезли да видят „арестуването“ на пътниците, не бяха съвсем сигурни дали смехът е разрешен. Дузина ширифи бяха пратени да охраняват „пленниците“, но Мери ги накара да вървят отпред, а Фродо и другарите му яздеха след тях. Настанени удобно в седлата, Мери, Пипин и Сам се смееха, бъбреха и пееха, докато ширифите се тътреха по пътя и се мъчеха да изглеждат строги и важни. Фродо обаче мълчеше и лицето му беше печално и замислено.

Последният, когото срещнаха, беше побелял старик, подпрян на една ограда.

— Здрасти, здрасти! — подсмихна се той. — Я кажете кой кого е арестувал?

Двама ширифи незабавно напуснаха колоната и се запътиха към него.

— Хей, предводител! — подвикна Мери. — Заповядай на момчетата си веднага да се връщат на място, ако не искаш да си имат работа с мен!

Предводителят кресна на двамата хобити и те се върнаха на пътя.

— Сега да вървим! — каза Мери.

След този случай пътешествениците пришпориха понитата и подкараха ширифите тичешком. Слънцето изгря и въпреки ледения ветрец охраната пухтеше и се обливаше в пот.

Край Камъка на трите околии ширифите се предадоха. Бяха минали почти четиринадесет мили само с една почивка по пладне. Сега беше три часът следобед. Бяха гладни, с подбити крака и не можеха да издържат на темпото.

— Е, продължавайте, без да бързате! — каза Мери. — Ние ще си вървим.

— Довиждане, Робинчо! — подхвърли Сам. — Ще те чакам пред „Зеленият дракон“, ако не си забравил къде е. Не се туткай по пътя!

— Това, дето го вършите, се казва бягство изпод стража — печално заяви водачът — и не отговарям за последствията.

— Още много работи ще извършим, но няма да ти търсим отговорност — рече Пипин. — Много ти здраве!

Пътниците продължиха в тръс и когато на западния хоризонт Слънцето взе да се спуска към Белите ридове, те стигнаха до широкото езеро, край което се разполагаше Крайречкино; тук ги чакаше първата наистина болезнена изненада. Това беше родният край на Фродо и Сам и сега те откриваха, че го обичат повече от което и да било кътче на света. Много от познатите им къщи бяха изчезнали. Запустяла бе приятната редица хобитови дупки по склона северно от Езерото, а градинките им, които някога разстилаха цвят до цвят чак до брега, сега бяха обрасли с избуяли плевели. И дори по-зле: там, където хобитовският път минаваше край, брега, бяха се подредили множество грозни нови къщи. Някога там имаше алея с високи дървета. Сега всички бяха изчезнали. А като вдигнаха отчаяни погледи нагоре по пътя към Торбодън, хобитите съзряха в далечината висок тухлен комин. Върхът му бълваше черен дим в чистия вечерен въздух. Сам не се побираше в кожата си.

— Отивам право там, господин Фродо! — викна той. — Отивам да видя какво са намислили. Искам да си намеря старика.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука