Властелинът на пръстените

— Е, бих се радвал, ако бяхте поискали нещо друго — каза Мажирепей. — Тъкмо с това сме закъсали, нали трябва да разчитаме само на местната реколта, а пък тя не достига. Напоследък нищичко не ни докарват от Графството. Но ще сторя каквото ми е по силите.

След малко той се върна с пачка ненарязани листа, колкото да им стигне за ден-два.

— Южен сорт, най-доброто, което имаме, но не може да се мери с билката от Южната околия, винаги съм го казвал, макар че съм местен патриот, да ме прощавате.

Настаниха го на един голям стол край огнището и Гандалф седна от другата страна, а хобитите се наместиха, на табуретки помежду им; разговаряха няколко пъти по-дълго от предвидения половин час и обмениха всички новини, които господин Мажирепей бе склонен да чуе или да съобщи. Повечето им разкази надхвърляха въображението на домакина и вселяваха в душата му трепет и изумление; той рядко се решаваше на друг коментар освен: „Не думайте!“ — често повтаряно въпреки явното желание на господин Мажирепей да слуша още и още. „Не думайте, господин Торбинс, или май бяхте господин Подхълмов? Толкова се обърках. Не думайте, господин Гандалф! И таз добра! Кой би си помислил в днешни времена!“

Но за себе си не говореше много. Признаваше, че нещата съвсем не са розови. Търговията хич не била добре, направо се проваляла.

— Вече никой от Външните не минава край Брее — обясни той. — А тукашните най-често си стоят вкъщи със залостени врати. За всичко са виновни тия пришълци и вагабонти, дето взеха да идват по Зеления път миналата година, както си спомняте, а после надойдоха и други. Някои бяха просто клетници, бягащи от неволята, но повечето бяха лоши хора, крадливи и злосторни. Даже тук, в Брее, имахме безредици, лоша работа ви казвам. Представете си, стана истинско сражение и убиха няколко души, ама съвсем ги убиха! Вярвайте ми, ако щете.

— Вярвам ти — каза Гандалф. — Колцина?

— Трима и двама — отвърна Мажирепей, имайки предвид големите хора и дребния народ. — Отиде си горкият Мат Пиренов, и Роули Ябълчан, и малкият Том Хванитрън от Задхълмово, и Уилям Рътлински от горния край, и един Подхълмов от Конярище — все добри момчета, жалим за тях. А Хари Козилист, дето пазеше Западната порта, се прехвърли към пришълците заедно с Бил Папратак и се затриха нанякъде; мене ако питате, те са ги пуснали да влязат в селото. През нощта на сражението, искам да кажа. А това беше, след като им рекохме да се омитат и ги изхвърлихме навън — преди края на годината беше, а пък битката стана рано сутринта, точно на Нова година, тъкмо беше натрупало дебели преспи. Сега се прехранват с кражби и живеят на открито. Крият се из горите оттатък Сводче и в северните пущинаци. Казвам ви, все едно, че са се върнали тежките времена, дето сме ги чували по старите приказки. Пътищата не са сигурни, никой не ходи надалече и притъмнее ли, народът се залоства по къщите. Налага се да слагаме часови по цялата ограда, а нощем сума ти народ пази портите.

— Е, на нас никой не ни е досаждал — заяви Пипин, — а пък дойдохме бавно, без да се пазим. Мислехме, че всички неприятности са останали зад гърба ни.

— Не са останали, благородни господине, колкото и да е жалко — въздъхна.Мажирепей. — Но нищо чудно, че не са ви закачали. Не биха си дирили белята срещу въоръжен народ с мечове, шлемове, щитове и прочие. Седем пъти биха си помислили, преди да го сторят. Да ви кажа, и аз се послисах, като ви видях.

Чак сега хобитите осъзнаха, че хората са ги гледали с изненада не толкова заради завръщането им, колкото заради доспехите. Толкова бяха свикнали да воюват и да препускат в боен ред, че съвсем не бяха помислили какво задморско чудо ще бъдат в родния им край лъскавите ризници, проблясващи изпод плащовете, шлемовете от Гондор и Пределите и красивите гербове на щитовете им. А и Гандалф яздеше снажния си сив кон, цял облечен в бяло, заметнат със сиво-синкав плащ и на пояса му висеше дългият меч Гламдринг.

— Добре, добре — разсмя се Гандалф. — Щом се плашат от нас петимата, значи сме срещали и по-страшни врагове. Във всеки случай, докато сме тук, няма да ви безпокоят нощем.

— Да, но за колко време? — рече Мажирепей. — Не отричам, би трябвало да се радваме, че ще поостанете. Нали разбирате, не сме свикнали с такива размирици, а пък хората разправят, че всички Скиталци изчезнали нанякъде. Мисля, че досега не сме съзнавали какво правят те за нас. Не е само до разбойниците. Тая зима покрай оградата виеха вълци. А из гората бродят черни сенки, страховити твари, от които кръвта ти замръзва в жилите. Много обезпокоително, ако разбирате какво искам да кажа.