Читаем Война на реалности полностью

Обкръжи го цял рояк от пламтящи топки. Отпърво си помисли, че са нощни пеперуди с подпалени крила. Разтревожен от тяхната близост се опита да ги прогони с ръка. После се огледа потресен. И забеляза че е сам. Цареше пълна тишина. Но не това беше най-странното. Просто нямаше какво да създава звука, нямаше нищо материално. Нито земя. Нито небе. Само той. И димящото пространство.

Сякаш го заливаше пороен дъжд. Огромни горещи капки, които съскаха и вряха от всички страни. Разтърсваха го гръмотевици, които не можеше да чуе, защото се разнасяха нейде надалеч, а и бе изгубил слуха си. И очи нямаше. И пръсти — с които да докосва. Пламтящите топки продължаваха да се носят из кипящия дъжд, те безпрепятствено преминаваха през онова, което доскоро бе негово тяло.

Една от групите пламтящи топки му се стори позната. След неизмеримо много време и продължително мислене той успя да се досети.

Плеядите.

Това което плуваше около него и през него бяха слънца. Той почувства някаква неясна тревога и се опита да се концентрира. Но нищо не излезе. Простираше се на твърде голяма площ, милиони и милиони мили. Смътно очертание от космически газ. От което извираше светлина. Беше като някаква междугалактическа мъглявина. Която се простира всред безчислени съзвездия и планетни системи. Но как? Каква беше тази сила…

Висеше и се полюшваше. С главата надолу, сред безбрежното море от светещи частици, сред рояци огнени кълба, които се смаляваха с невероятна скорост.

Край Бартън продължаваха да прелитат слънца, за да престанат да съществуват малко по-късно. Със свистене като на спукан балон се свиваше около него сферата, която доскоро бе вселена. Последните й мигове бяха твърде кратки, за да могат да бъдат отброени, само секунда — и тя се изгуби. Плуващите наоколо слънца, призрачно светещите мъглявини — всичко това бе изчезнало. Бартън беше напуснал вселената. Висеше и се поклащаше там, където само допреди миг бе тя. И какво имаше наоколо? Той се завъртя и се огледа. Мрак. И някаква форма. Долавяше нечие присъствие, нещо което го държеше за крака.

Ормузд.

Ужасът му бе толкова голям, че не можеше да проговори. Под него имаше бездна, в която го чакаше само безкрайно падане, рече ли Ормузд да го пусне. Ако, разбира се, въобще имаше накъде да се пада.

Нещо над него се размърда. Той се вкопчи, мъчейки се като обезумял да се задържи. Опита се да изпълзи нагоре. Беше като уплашена маймуна, увиснала на някое въже. Посегна, впи пръсти в нещо, помоли за милост. За състрадание. Ала дори не можеше да види на кой се моли. Нечие огромно присъствие. Усещане, че там има някой.

Този някой бе Ормузд. Бартън беше във Ормузд. Молейки се отчаяно да не го пуска. Да не го захвъря.

Времето беше спряло своя ход. Но независимо от това мина известно време. Постепенно, неусетно, ужасът му започна да се топи. Отпърво си спомни кой е. Тед Бартън. После си спомни къде се намира. Висеше надолу с главата, извън вселената. Кой го държеше? Ормузд — Богът, който той бе освободил. Завладя го сляпа ярост. Той бе освободил Ормузд. И по някакъв начин бе влязъл в божествената орбита. Възкачил се бе заедно с извисяващия се Бог.

Лицето на Бога беше безизразно. Бартън не можеше да прочете по него нито съчувствие, нито милост. Но той не искаше милост. В него кипеше гняв. Нещо беше разкъсало веригите на страха и в душата му бушуваше дива ярост. Бартън й даде път навън.

— Ормузд! — прокънтя в пространството неговата мисъл и всичко потрепери от страшни сътресения. — Ормузд! — мисълта му постепенно придобиваше форма, тежест, смелостта му растеше, подгрявана от гнева. — Ормузд, върни ме обратно!

Никакъв отговор.

— Ормузд! — извика той. — Спомни си Милгейт!

Мълчание. После присъствието изчезна. Бартън започна да пада, надолу, надолу. Наоколо отново се появиха пламтящите точки. Цялото му същество се събра в един кипящ, пороен дъжд.

И тогава се блъсна.

Ударът бе страшен. Той подскочи и изпищя от болка. Всичко наоколо започна да придобива очертания. В началото почувства топлина. Заслепи го непоносимо ярка светлина. Небето. Дървета, потънали в сянката на утринния здрач и въпреки това греещи в призрачната светлина на танцуващия огън. Под него — прашния път.

Лежеше проснат по гръб. Към него се носеше зловещата орда на Ариман, все по-наблизо дращеха ноктите на плъховете. Наоколо беше светът, Земята, познатия изглед, сцената, момента, който бе напуснал. Сенчестата къща.

Нито миг повече не бе изминал. Пред него все още се поклащаше празната обвивка на доктор Мийди. Тя се разцепи, напука се и се свлече, захвърлена и забравена. На земята остана само купчина изгоряла пепел. Овъглена от бликналия кладенец чиста енергия, както и всичко останало на стотици метри наоколо.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Классическая проза / Советская классическая проза / Проза