Война на реалности

Ето я и банката. Старата тухлено-бетонна постройка на Милгейтската Търговска банка. Точно каквато си беше. Дамската чайна, разположена доскоро на нейно място бе изчезнала — в открития космос, завинаги, ако всичко бъде наред. Хора с важен вид влизаха и излизаха през широката врата, над която блестеше в огряната от слънцето утрин желязната щанга на Аарон Нортръп.

Бартън продължи надолу по „Сентрал“. На отделни места преходът бе довел до странни явления. Така например от бакалницата бе останала само половината, на мястото на другата половина вече се бе появил магазинът на Дойл за кожени изделия. Отпред се бяха спрели няколко минувачи, които с учудване се взираха в двете половини, разположени в два различни свята.

— Бартън! — повика го позна глас.

Бартън натисна спирачката. Уил Кристофър стоеше пред „Магнолия клъб“, ухилен до уши и с чаша бира в ръка.

— Почакай да видиш! — извика той с развълнуван глас. — Всеки момент ще се покаже моят магазин. Стискай палци!

Прав беше. Отсамната стена на пералнята беше загубила ясни очертания. Порутената сграда на „Магнолия клъб“ също бе започнала да избледнява. Зад замъглените й контури се надигаха нови очертания. Кристофър наблюдаваше задъхан от нетърпение.

— Ще ми липсва тая бърлога — рече той. — За тези осемнайсет години доста се привързах към нея.

Халбата бира в ръката му внезапно изчезна. В същия миг престана да съществува и „Магнолия клъб“. На мястото на изчезналия бар бързо придобиваше реални измерения луксозен магазин за обувки.

Кристофър изруга звучно. В ръката си стискаше дамска обувка с висок ток.

— Идва и твоят ред — каза Бартън. — Ето че изчезна и пералнята. Скоро ще се покаже твоят магазин.

Вече можеха да се видят бледите очертания на „Уил — продажба и сервиз“. Заедно с него бързо се изменяше и старецът. Напълно погълнат от своя магазин, Кристофър така и не забеляза тази промяна. Раменете му се изправиха, бръчките изчезнаха, кожата му потъмня и се опъна. Очите му светнаха. Ръцете му вече не трепереха. Омацаните в лекета дрехи се смениха със спретнат син работен комбинизон, добре изгладена риза и кожена престилка.

От пералнята не остана и следа. Магазинът на Уил най-сетне се бе върнал след дълго отсъствие. Зад просторната витрина премигваха няколко телевизора. Магазинът бе чист, с приятна външност. Отгоре грееше неонов надпис. Минувачите се спираха очаровани. Без съмнение, „Уил — продажба и сервиз“ беше най-привлекателният магазин на улица „Сентрал“.

Кристофър нетърпеливо подскачаше от крак на крак. В ръцете му, неизвестно откъде се бе озовала отверка и той я въртеше трескаво.

— Трябва да довърша една настройка — заобяснява той на Бартън. — И да сменя изгорялата лампа.

— Добре де — ухили се Бартън. — Влизай и почвай. Няма да те задържам повече.

Кристофър отвърна на усмивката, но на лицето му беше изписано съмнение.

— Е, хайде — реши се той най-накрая. — До скоро виждане, мистър.

— Мистър! — възкликна изумено Бартън.

— Струва ми се, че ви познавам отнякъде, — промърмори Кристофър замислено. — Но не мога да си спомня точно откъде.

— Проклет да съм — отвърна тъжно Бартън.

— Трябва да сте носили нещо за поправка при мен. Лицето ви ми е познато, сигурен съм в това.

— Вероятно защото съм живял тук.

— Но сте се преместили, нали?

— Семейството ми се премести в Ричмънд преди доста години. Още когато бях дете. Но съм роден тук.

— Разбира се. Сигурно съм ви виждал като малък. Как ви беше името? — Кристофър сбърчи вежди. — Не се ли казвате Тед…? Пораснал сте. Помня ви, такова сладко малко хлапе. Тед…

— Тед Бартън.

— Разбира се — Кристофър пъхна ръка през прозореца и двамата се здрависаха. — Радвам се да ви видя отново, Бартън. За дълго ли сте тук?

— Не — отвърна Бартън. — Време е вече да се връщам.

— В отпуска?

— Точно така.

— Доста хора минават оттук — Кристофър посочи с ръка улицата, която бе станала доста оживена. — Градчето ни е китно и привлекателно.

— Като самия живот — отвърна многозначително Бартън.

— Пред магазина ми се спират дори хора от други градове. А улицата ще става все по-натоварена.

— Май си заложил на добро място — съгласи се Бартън. Той си спомни за разнебитения път, запречен от изгнилия камион и разпиляните дървени трупи. Да, улиците ще са все по-натоварени. Милгейт има да наваксва цели осемнайсет години.

— Интересно — продължи да мърмори Кристофър. — Знаете ли, имам странното чувство, че нещо се е случило. И то съвсем скоро. Нещо, на което сме присъствали и двамата.

— Така ли? — Бартън го погледна с надежда.

— Е, май не бяхме само двамата. Някакъв доктор. Доктор Морис. Или Мейди. Но в Милгейт няма нито Морис, нито Мейди. Само добрият стар доктор Долан. Имаше и някакви животни!

— Не се безпокойте, с всеки се случва — успокои го усмихнато Бартън. Той завъртя ключа. — Сбогом, Кристофър.

— Обадете ми се, когато наминете към града.

— Ще се обадя — отвърна Бартън и даде газ. Зад него Кристофър размаха ръка за сбогом. След това се обърна и влезе със забързана крачка в магазина. Обратно при любимата си работа. Призрачният огън бе докоснал и него и той вече беше предишният, истинският Кристофър.