Война на реалности

— Да. Знаех го още преди Промяната — отвърна тя с мек глас. — Съжалявам, Теди. Те се трудиха много години, строяха, чертаеха, надяваха се. Но пътят беше само един. Докато Ариман е тук, докато се спазва договорът и Ормузд се подчинява на неговите правила…

— Значи градът не е имал почти никакво значение — прекъсна я Бартън. — За никой от вас, нали?

— Не говори така — отвърна тихо Армаити. — Твърде малък е, в сравнение с цялостната картина. Но той беше част от тази картина. Битката е огромна, много по-голяма от всичко, което можеш да си представиш. Дори аз не знам докъде се простира. Само те двамата могат да обхванат с поглед цялото бойно поле. Но Милгейт е важен. И никога не е бил забравян. Само че…

— Само че трябваше да си чака реда — Бартън замълча за миг. — Както и да е, — продължи той, — сега поне знам защо съм дошъл тук. — той се засмя. — Много мило беше от страна на Питър да ми заеме бинокъла си. Така и аз видях нещо.

— Ти изпълни добре ролята си — рече Армаити.

— А по-нататък? Ормузд е освободен. И двамата са някъде там, горе. Фалшивият слой изтънява с всеки миг. Какво ще стане с теб?

— Не мога да остана — отвърна Армаити. — Ако това е, за което питаш, а аз знам, че е това.

Бартън се изкашля засрамен.

— И друг път си приемала човешки облик. Не можеш ли поне още няколко години…

— Страхувам се, че не. Съжалявам. Теди.

— Не ме наричай Теди!

Армаити избухна в смях.

— Добре, мистър Бартън — тя го докосна нежно с ръка. — Е, добре! Готов ли си?

— Мисля, че да — Бартън неохотно я постави на земята. Той и Кристофър се разположиха от двете й страни. — Какво трябва да правим? Никога не сме виждали истинския ти облик.

В звънливия й глас, докато отговаряше, се долови тъга примесена с умора.

— Приемала съм много и най-различни форми. Всякакви възможни форми. За каквото и да си помислите, ще свърши работа.

— Аз съм готов — промърмори Кристофър.

— Добре — съгласи се Бартън. Двамата започнаха да се съсредоточават, лицата им се напрегнаха, телата им замръзнаха неподвижно. Очите на стареца се изцъклиха, бузите му потъмняха. До него Бартън повика на помощ всички сили.

Отначало нищо не се случи. Бартън издиша шумно, пое дълбоко въздух и продължи. Постепенно всичко около него започна да губи очертания. Като в мъгла виждаше Кристофър и малкия голем.

После бавно и неусетно, нещо започна да се случва.

Може би Кристофър го превъзхождаше във въображението. По-възрастен от него беше и вероятно опитът му надделя. Така или иначе, това което излезе от съвместните им усилия, бе съвсем неочаквано за Бартън.

Тя беше съвършена. Невероятно красива. Забравил за всичко, Бартън се опули в нея.

Стоеше гордо изправена между двамата с ръце на кръста, високо вдигната брадичка и водопади от черна коса, която се спускаше надолу по голите й рамене. Гладката й кожа блестеше на утринната светлина. Големи черни очи. Добре оформени, напъпили като пролетни цветове гърди.

Бартън мъчително затвори очи. Тя беше нещо повече от жена. Тя беше смисъла на еволюцията, на целия живот. Пред очите му беше силата, енергията, която се крие зад всеки съзидателен процес. Една невероятно могъща жизненост, която пулсираше с ослепителна светлина.

Такава я видя за последен път. Тя се загуби от погледа му и след нея остана само звънливият й смях. А Армаити се смеси със земята, дръвчетата, цъфналите цветове на храстите. Тя се сля с тях като река от живот, която бързо попива в жадната почва. Той премигна, потърка чело и за миг извърна поглед.

Когато отново я потърси с очи, нея я нямаше.

15

Отново беше вечер. Бартън уморено въртеше кормилото на прашния жълт пакард по улиците на Милгейт. Все още носеше смачкания сив костюм, но поне бе успял да се избръсне и изкъпе и да поотдъхне след изтощителната нощ. Като се имаше предвид през какви премеждия бе преминал, чувстваше се сравнително добре.

Зави покрай парка и подкара съвсем бавно. В душата му най-сетне бе спокойно. Чувстваше удовлетворение. Нещо като гордост от добре свършената работа. Ето го. Точно такъв, какъвто беше. Какъвто го бяха начертали. Обратно, след толкова много години. Той го бе върнал тук.

По пясъчните алеи припкаха щастливи деца. Други се радваха на фонтана. Тук-там се виждаха бебешки колички. На пейките се изтягаха пенсионери, с навити ръкави и стърчащи от джобовете вестници. Видът на всичките тези хора го радваше дори повече от историческото оръдие от Гражданската война, със стърчащия край него пилон.

Защото това бяха истинските хора. Тези, които Ариман бе прогонил със своите илюзии. Реконструираната зона продължаваше да се разширява. Само след няколко дни тя щеше да обхване цялата долина.

Бартън продължи надолу по главната улица. На единия й край все още висеше надписът: „улица Джеферсън“. Но малко по-нататък вече се срещаха първите табели с надписи „улица Сентрал“.