Воля

Своите намерения той държеше в дълбока тайна. Не казваше нито на Гриша, нито на майка си, защото те сигурно щяха само да го погледнат със съжаление и тъжно да поклатят глава. А Зарко най-много от всичко мразеше да го съжаляват.

На другия ден той с нетърпение дочака майка му да привърши къщната работа, да се приготви и да излезе за училище. Едва заглъхнали нейните стъпки надолу по стълбите, той извади една недописана тетрадка, намери молива и се залови за работа.

От първия опит нищо не излезе. Той бе хванал молива с двете си ръце, така както някакво мече или друго животно би уловило с лапите си клечка. И, разбира се, върху белия лист на тетрадката се получиха криви, безсмислени йероглифи от черти и колелца вместо желаните букви и думи. Неуспехът се дължеше не само на липсата на пръсти, а най-вече на това, че нямаш опора, нямаше длан.

Зарко се замисли. Моливът се изплъзна от ръцете му и падна. Върху тетрадката капнаха две едри сълзи. Те не се разляха, а останаха върху лъскавата гланцирана хартия като две кристални зрънца. А колко много такива зрънца бяха изтекли от неговите очи!

— Не! — каза той решително. — Не сълзи са нужни тук, а воля. — Пред очите му изведнъж изпъкна бледият измъчен образ на Серьожа Крилцов, бликащата като фонтан кръв, бомбата, която той възпламенява със зъби.

Зарко се изправи. Разтърси глава, избърса сълзите си и се залови отново за работа. Е добре, длан за опора няма. Но дали за опора не може да послужи лакътят? Той взе отново молива, постави лакътя на дясната си ръка върху тетрадката, а с лявата запритиска острието на молива към листа. Сега беше по друго — чертичките не излизаха така безобразно разкривени. Но все пак и така беше невъзможно да се пише. Запотеният от напрежение лакът се впиваше, залепваше в листа, а моливът стоеше между двете ръце неподвижен, също като закован. Трябваше движение, поне някакво съвсем мъничко движение на мускулите, които го притискаха. А колкото до плъзгането на лакътя, това е лесно — и с талк може да се посипе, и хартия може да му се залепи…

Зарко остави молива и започна да разглежда напрегнато ръцете си, сякаш сега за пръв път ги виждаше. На дясната, между поизпъкналите две кости на прерязаната совалка, имаше малка седловинка. За голямо свое учудване той забеляза, че по някакъв необясним за него начин тя можеше да се свива и разпуща с около два-три милиметра. Костите на совалката можеха да се приближават и отдалечават. Дали тази седловинка не можеше да се използува за писане? Опита. Нищо не се получи. Обхвана го страшна мъка и разочарование. Да бе почакал, да бе потраял, за да поживее поне малко повече с надеждата, че ще успее, а то!… Той се хвърли в леглото, зарови лице във възглавницата и остана така неподвижен; ако дойдеше някой, би помислил, че спи.

Изведнъж Зарко се обърна, привдигна се на лакти. Бе си спомнил нещо много важно: когато беше в болницата още с вързани очи, той не знаеше, че са ампутирали ръцете му. Болките в началото бяха общи, а после започнаха да се чувствуват по-силно или по-слабо ту на едно място, ту на друго и той беше напълно уверен, че има пръсти и длани, че те го болят или сърбят. Същото това лъжливо усещане съществуваше у него и сега. Дали не може да му послужи за нещо?

Той стана, отиде на светло при масата и се залови с подробно изследване на своите ръце. Заопипва с дясната си ръка ръба на масата. Ето тук, най-открая, е палецът, малко по-нататък — показалецът, а тук, точно над седловинката, където се бе запазил и поразвил по-дебел мускул, се чувствуваха в безредие останалите три пръста. Разбира се, всъщност това не бяха никакви пръсти, а само осезателните им нерви. Той стисна ръката си, както би я стиснал като здрава в юмрук, и за голяма своя изненада видя, че седловинката и мускулите около нея едва забележимо се размърдаха и свиха. Значи, и двигателните нерви съществуваха! И не само съществуваха, а се и подчиняваха на волята му. Това беше голямо и извънредно важно откритие. То трябваше на всяка цена да се използува…

Но тъкмо в този момент отвън се чуха стъпки. Вратата шумно се отвори и в стаята влезе Гриша.

— Здравей, Зарич! Страшно голяма новина ти нося…

— Здравей! — каза, като се мъчеше да преодолее възбуждението си, Зарко. — Седни, отпочини си…

— Няма какво да сядам… Голяма новина!… — задъхан, заморен, тежко дишаше Гриша. — Кърлежа… фюит! Не е вече Кърлеж!… — клъцна той с два пръста шията си.

— Как не е? Заклал ли го е някой?

— А бе, не е, ама все едно, че е заклан…

— Как така; хем заклан, хем незаклан! — губеше вече търпение Зарко.

— Богатството му бе! Нали Кърлежа беше богат?… Е, не е вече богат… Национализираха фабриката му.

— Аз пък помислих, че Жоро Кърлежа някой е…