Воля

Зарко се хвърли на пружиненото легло, преметна се като акробат и замря отмалял от умора, опиянен от щастие.

Ключът за по-нататъшния успех бе намерен!

А след малко той само за половин час успя да напише четири пъти думичката мама.

12

Оставаха два дни до Нова година. Четвъртата свободна Нова година.

Навън тихо, спокойно валеше сняг на едри парцали.

През побелялата и смълчана поляна, където самотно стърчаха вратите на футболното игрище, вървеше попрегърбен старец, преметнал на рамото си елхичка. Той бързаше да зарадва малките си внучета. Зарко си спомни с каква радост, с какво нетърпение бе чакал някога, когато беше още съвсем малък, новогодишните празници. Сутринта на първи януари винаги намираше изправена на масата красива елха, цялата отрупана с памук вместо сняг и безброй лъскави разноцветни стъклени и книжни украшения, свещички, станиолови ленти, бенгалио. А до стъблото, там, където то бе забито в дъсчената кръстачка, непременно имаше кутия с бонбони и пакети с други подаръци. Тогава той много, много се радваше на всичко и не забелязваше дори, че край елхата са само двама с майка си и не можеше да почувствува, че заедно с целувките, с които тя го отрупваше, по лицето му оставаха следи от нейните сълзи.

После неговите новогодишни вечери станаха по-други — и радостни, и тъжни. Той пак с такова нетърпение ги очакваше и пак така с голямо любопитство разтваряше пакетите с подаръци от елхата, но се боеше да погледне очите на майка си. Наистина, в тях не напираха сълзи, но те бяха някак особени — големи, искрящи, сякаш чужди. И тя пак се въртеше с него около елхата, пееше песничката за непослушното зайче, смееше се, но гласът й и смехът й бяха други — не тези, с които се смееше или разговаряше в обикновените дни.

А още по-късно той вече почти не се радваше. Развиваше пакетчетата и се мъчеше да се усмихва. Така много му се искаше да бъде радостен, за да се радва с него и майка му! Сега вече не тя, а той пръв я хващаше за ръка, обикаляха веднъж-дваж около блестящата в разноцветни светлини елха, но и двамата чувствуваха, че са сами, че всичко е не тъй, както би трябвало да бъде. Тогава той сядаше на своето столче и казваше:

— Да почетем нещичко, мамо!…

— Колко умничък си ми ти! — казваше майката с облекчителна въздишка: — Да почетем!…

И четяха до късно. Четяха, докато топовните гърмежи навън в далечината възвестяваха настъпването на Новата година. Тогава те си разменяха по една-единствена целувка, пожелаваха си щастие и радост през новите дни и бързаха да си легнат.

И на сутринта новата година започваше. Започваше тя с трясък и звън на счупени стъкла от външната врата, с тропот от несигурни стъпки по дървените стълби и с мириса на спирт, изпълнил стаичката, от завърналия се след празненството пиян баща.

Колко малко радост бе имала майка му в тия дни, когато хората най-много се веселят! И как искаше той сега да я зарадва! Така да я зарадва, че тя да забрави всички, всички по-раншни мъки и страдания! Но как? С какво? Да й купи някакъв хубав подарък? Но нали той не може сам да направи това? Нищо! Ще помоли Гриша. Но какво, какво да й купи?

Той отвори чекмеджето и извади оттам кожената си кесийка. Дълго бе събирал лев по лев, за да си купи самобръсначка — златистият мъх по брадата и по горната му устна вече бе започнал да почернява. Изсипа парите върху масата и се замисли. Сумата беше твърде малка. С нея не можеше да си купи нещо хубаво, изненадващо.

Сега, отивайки на училище, Гриша пак се отбиваше у Заркови да си поговорят. Този път Зарко с нетърпение го дочака. Двамата дълго обсъждаха какъв подарък най-много би зарадвал майка му.

— Аз все пак мисля, че по-добре е нещо такова, трайно, предмет някакъв, та да остане за спомен — казваше Зарко.

— А аз смятам… нещо за ядене — държеше Гриша. — Бонбони, локум, или пък нещо такова…

— Добре, оставям това на тебе. Мини на връщане из магазините и избери, каквото сам намериш за добре. Донеси го утре сутринта, когато мама я няма.

— Бъди спокоен!

И Зарко наистина беше спокоен. Майка му излезе да направи някакви покупки за предстоящия празник, а той седна до масата и се залови да пише.

След около един час упорит труд той успя да напише: „Мила мамо, честита Нова година! Бъди щастлива!“ Откъсна листа от тетрадката, сгъна го на четири и го постави в чекмеджето на масата, за да бъде готов за утре.

Ала всичко излезе не така, както бе замислено. Гриша дойде още същия ден. Разпуснали ги бяха за ваканция. Той влезе мълчаливо и се отпусна уморено на стола.

— Какво стана, не успя ли? — попита Зарко с тревога.

Гриша само поклати глава и изсипа парите на масата.

Зарко седна до него:

— Да беше потърсил още, а?

— Няма бе, Зарич! Нищичко подходящо няма! — виновно отговори Гриша. — Да знаеш само колко много съм ходил!

— Но ти потърси пак, имаме още време, може пък да намериш нещо!

— Няма да намеря. Зарко, обиколих целия град. Ако някъде има нещо — парите не стигат, ако пък парите са достатъчно — купони нямам!…

— Ами ти за сладки някакви казваше?…

— Хм, остави! Какви ти сладки сега? Хората захар за чай нямат!…