— Какво да правим тогава?
— Не знам!…
Двамата замълчаха и се замислиха.
Зарко издърпа чекмеджето бавно, извади грижливо написаното листче и като го придържаше между двете си ръце, с разочарование го сложи на масата. По всичко изглеждаше, че то нямаше да му потрябва.
Изведнъж Гриша скочи зарадван:
— Знаеш ли какво, Зарич? Искаш ли да ти дам от нашите ябълки?
— Че колко ябълки имате вие! — каза с тих, но все пак оживен глас Зарко.
— Има бе, има! — разпали се Гриша. — Намерих аз. Татко скрил на друго място в мазето двадесетина. В слама са, червени, ей такива едри — най-хубавите!…
— Остави, Гриша!
— Стават бе, честна дума, стават за подарък!
— Че кой ще ти ги даде?…
— Та аз пък да не тръгна да питам?…
— Не, Гриша, не искам аз такъв подарък…
— Ама няма нищо бе, Зарич, нали знаеш, аз и друг път…
— Остави!… — почти извика Зарко. — Ако мама разбере, много ще се огорчи. Друго нещо трябва!…
И двамата отново се замислиха.
В този момент вратата се отвори. Върна се майката. Зарко и не направи опит да скрие листчето. Беше му вече безразлично. Новогодишният подарък бе пропаднал.
Магда още от вратата разбра, че тук се е случило нещо.
— Защо сте се умърлушили? Скарали ли сте се за нещо?
— Не, лельо Магдо, аз такова… — започна Гриша, но Зарко му смигна и той замълча.
Тя отиде до масата:
— Какви са тези пари?
— За подарък!… — изтърва се Гриша.
— За подарък! — Тя взе от масата написаното от Зарко листче: „Мила мамо, честита Нова година! Бъди щастлива!“ — Прочете го веднъж, прочете го два пъти, после смаяно, цяла трепереща от вълнение, невярваща на очите си, попита:
— Ти сам ли написа това?
— Сам!
— Мамина рожбо!… — прегърна го тя. — Как можа, как успя!…
— Не съм успял още напълно — каза Зарко и издърпа с крак сандъчето изпод кревата, — уча се!…
Едва сега Гриша разбра защо бе радостта на майката. Той взе една от тетрадките, разгърна я и остана смаян:
— Ама, Зарич… Ти ли това?… — дръпна го той за яката.
Зарко дяволито вдигна рамене: „Не знам!“
— И нищичко да не кажеш досега!?… Ах, тии!… — Гриша го хвана през кръста, вдигна го и го събори върху кревата. — Дядо Рачо!… Ей сега ще ти разбия носа…
Майката постоя, погледна двамата приятели с умиление, а после разтвори своята пазарска чанта:
— Разбира се то, че нашата Нова година този път дойде два дни по-рано, ами чакай и аз да ви дам подаръците… — Тя извади две съвсем еднакви дървени кутии, красиво пирографирани с орнаменти в народно български стил, и им ги подаде:
— Честита ви Нова година! Нека тя ви донесе много радост, много щастие!
И наистина, кутиите им донесоха голяма радост, защото в тях имаше тъкмо това, което вече най-много им трябваше: самобръсначки, ножчета, сапун и четки за бръснене.
13
Цялата зима Зарко прекара в усилени писмени занимания. Веднага след утринната гимнастика той сядаше до масата и започваше своите упражнения. В сандъчето се бе натрупала вече цяла грамада тетрадки от по двадесет страници. Всяка една от тях си имаше номер, дата на започването и дата на свършването. В минути на почивка той бе свикнал да се рови в тях, да сравнява работата си в първите с тая в последните и тогава го обземаше радост. Успехът беше очевиден. Но колко мъки, колко страдания му бе коствал той! Ето първата тетрадка с чертичките и бастунчетата — измачкана, изцапана също като тетрадката на първолаче. Това беше от честото отваряне и затваряне, от неспокойните нервни движения на ръцете, от бързането и страха да не го завари, да не го види някой, че се занимава с непосилен за него труд. Две тетрадки бяха изпълнени с прави и наклонени чертички, четири — с байрачета, бастунчета и ченгелчета, а седем — само с колелца. Ах, тия проклети колелца, как го измъчиха те! Страниците с началните упражнения бяха мръсни, зацапани от запотения лакът, с криви, невъзможно лоши подобия на кръгчета. Целите те бяха в бледожълтеникави изпъкнали петна, в които гланцът на хартията липсваше. Това бяха петна от Зарковите сълзи, от потта, която на струйки се стичаше от челото и страните му. А на една страница имаше и ръждивокафяви следи от кръв. Те бяха останали там в един особено труден и мъчителен ден, когато Зарко бе стигнал до отчаяние. Цели три часа се бе мъчил да напише едно-единствено колелце, но не успя. Тогава в пристъп на необуздан гняв грабна с две ръце всичко, каквото имаше на масата, с желание да го разкъса, да го раздроби на най-малки късчета, но острието на един молив се заби в ръката му. Колко пъти той бе изпадал в такава ярост! Колко пъти мъката и отчаянието го бяха довеждали до полуда. Тогава той блъскаше главата си в стената, сдъвкваше със зъби някой недобре подострен молив или се хвърляше в леглото, риташе с крака и завираше уста във възглавницата, за да не чуват хората нечовешките му викове!