Воля

Жоро Банов, или както според прякора на баща му всички го наричаха Кърлежа, наистина беше сериозен съперник. Той беше високо, стройно момче, с големи черни очи и червендалесто възрусо лице. Единственото нещо, което можеше да не се харесва у него, беше големият му месест нос, който в горната си част имаше дълбока седловина. Жоро ходеше много спретнато облечен, с идеално изгладен панталон. От него винаги лъхаше на някакъв особен скъп сапун или парфюм, който караше някои от момичетата в класа да въздишат:

— Ах, какъв божествен аромат!

Скарванията с Маргарита непременно донасяха на Гриша големи неприятности. Разяждан от мъка, от ревност и от разкаяние, в час той не внимаваше, не вземаше никакво участие и ако се случеше да го вдигнат на урок, не продумваше нито дума, не отговаряше нито на един въпрос, макар и да се е готвил за това изпитване от цяла седмица. А на връщане от училище с голям труд се въздържаше да не се сбие с Жоро. Спираше го само страхът, че ще го изключат от младежкото дружество.

Гриша беше от онзи тип хора, които не могат дълго да се сърдят. Той можеше да се скара с някого, да го нагруби, да се бие до кръв, но после бързо му минаваше и забравяше дори защо и как се е случил скандалът. А на Маргарита не можеше да се сърди истински повече от три дни. Склонен беше да й прощава почти веднага, да й се извинява. Но тогава тя ставаше още по-горделива и упорита, поради което той трябваше да прибягва до разни хитрости или до помощта на Лена.

Напоследък Лена все по-неохотно играеше ролята на помирителка между двамата. Макар че бяха приятелки с Маргарита, дълбоко в душата си тя чувствуваше, че не я обича. Но все пак съвсем честно се заемаше с помиряването, защото ценеше твърде много Гриша като приятел и не можеше да откаже на молбата му.

Маргарита обичаше да й правят подаръци, да я хвалят за всичко и да дружи само с тия, от които би извлякла някаква полза, някаква лична облага. Тази именно нейна слабост бе използувала Лена и сега, за да ги сдобри с Гриша.

Учителят им по литература беше млад и доста симпатичен на вид човек, но извънредно строг и взискателен. Той никога не се задоволяваше само с това, което пишеше в учебника, а искаше от учениците сами да разсъждават, сами да търсят в прочетените книги основния замисъл на автора, да правят разбори на произведенията, подробни характеристики на главните герои, да извличат поука. А за да се постигне това, трябваше да се чете внимателно, да се вниква добре в съдържанието, да се препрочитат книгите по два и по три пъти. И все пак оставаха неразбрани неща, неправилно изтълкувани постъпки или характери. Нужна беше помощта на по-силните ученици или на хора, които имаха по-висока култура.

Отличен помощник в това отношение беше Зарко. Благодарение на него Гриша неведнъж бе изкарвал високи бележки, дори и без да бе препрочел някои книги. Затова сега Маргарита се бе съгласила с предложението на Лена да се съберат у Заркови да побеседват по някои важни въпроси.

Когато Гриша влезе в стаята, без да чука, Зарко бе легнал на кревата и се чудеше какво да прави. В този жалък вид не искаше да се показва пред момичетата.

— Ама чакай бе, ти какво пак такъв?… — приближи се към него изплашен и объркан Гриша. — Какво се е случило? Кой те опакова така?

— Мама. Порязах се с бръснач.

— Много ли?

— Не е малко.

— Е, значи всичко пропада?

— Както виждаш…

— Ех, ти!… — ядоса се Гриша. — Признай, че нарочно си направил това, защото не искаш да гледаш Маргарита…

— Не е вярно! — подпря се Зарко на лакти. — Та нали тя няма да е сама, нали и… — Той замлъкна, защото в желанието си да се оправдае, без малко щеше да издаде чувствата си към Лена, и тутакси започна да разказва как не успял да намери самобръсначката си, как поискал от съседа им бръснача и как майка му станала причина за порязването.

— А много ли трудно ти беше да дойдеш у нас?

Зарко не отговори.

— Ставай! — дръпна го Гриша за яката.

— Защо? Идват ли вече? Заключи вратата, кажи им, че ме няма!

— А, виж, само това няма да го бъде!… Ставай да развием тая турска чалма. Нещо такова… дето се лепят рани, нямаш ли?

— Лейкопласт? Имам! — скочи веднага Зарко и затършува в нощното шкафче, което беше пълно с всякакви медикаменти. — Ето намерих го.

Гриша бързо разви дългия бинт от главата му, изряза с ножицата в кръгче залепналата върху раничката марля, а после я закрепи с две кръстосани ивички лейкопласт.

— Чудесно стана! Сега вече си за пред хора. А то, както те бяха издокарали, ужас! Щеше да рече човек, че цялата ти глава е като строшено гърне…

Той набързо го дообръсна и се канеше да го умие, но в този момент отвън се чуха стъпки и двамата едва успяха да напъхат всичко непотребно кое в шкафчето, кое под кревата и да изправят прекатурените из стаята столове.

На вратата се почука.

— Влез!

Но случи се сега това, което Зарко и Гриша никак не бяха очаквали. Маргарита отвори, понечи да влезе, но като видя Гриша, изведнъж се намръщи, направи презрителна гримаса и малките й сиви очи се впиха изпитателно в смутеното лице на Лена:

— А ти ми казваше, че този няма да бъде тук!