Воля

Но това вече беше минало и за тези тежки дни никой нищичко не знаеше. Неми свидетели на всичко бяха само четири стени на стаята и купчината тетрадки. Сега Зарко се мъчеше да придобие по-голяма бързина при писането, по-красив почерк и по-голяма издръжливост. От стискането на молива с две ръце, той бързо се уморяваше, заболяваха го крайните мускули. Трябваше да ги привикне, да ги закали. Преписваше уроци от стари читанки и христоматии, разкази и стихотворения от случайно попаднали му вестници и списания. Старият будилник, вече поправен, сега вършеше отлична работа. С него Зарко измерваше силата на волята си. В началото преписваше само по пет минути непрекъснато, после увеличи на осем, на десет, на дванадесет и с всеки изминат ден увеличаваше с по две минути, докато стигна до четиридесет. Но това постижение беше твърде непостоянно. Имаше дни, когато го изпълняваше без особен труд, а имаше дни, когато още на тридесетата минута капваше от умора и често-често поглеждаше към голямата стрелка на часовника, която никак не бързаше и сякаш стоеше като закована на едно и също място. От силното напрежение кръвта нахлуваше в главата му, ръцете долу посиняваха и се подуваха, плещите отмаляваха, очите се премрежваха от сълзи, но той пишеше и пишеше — до последната минута. А после захвърляше молива, отпущаше се на стола и дълго седеше неподвижен, притворил очи, вслушвайки се в лудешките удари на сърцето си.

На майка си никога за нищо не се оплакваше. Пред нея отбягваше да се занимава продължително, защото това я разстройваше, караше я да страда повече и от самия него. Своите начални упражнения за всяка работа старателно криеше и от Гриша, и от нея. Показваше им чак когато добиеше сигурен успех, когато начинът на действията му станеше такъв, че да не буди у никого съжаление.

… В характера на Магда бе настъпила дълбока промяна. Съдбата на сина й се бе отразила върху нея по особен начин. Страданията, които бе преживяла, мисълта за бъдещето, която никога не я напускаше, трудностите и несгодите в живота, с който трябваше сама да се справя — всичко това непрестанно действуваше за тази промяна. Тя бе станала нервна, чувствителна и предпазлива до болезненост. Измъчваха я неоснователни предчувствия за някакво ново, непредвидено нещастие, което можеше да връхлети върху нейния син. „А малко ли неща могат да се случат с един безпомощен, безрък човек? Ето, въглен от печката ще падне на пода и ще предизвика пожар. Как ще го угаси! С ножа може да си пререже някакъв кръвоносен съд, когато иска да си отреже хляб. Как ще спре кръвта?“ Затова, когато тръгваше за училище, винаги избухваше скарване:

— Внимавай, моля те — казваше тя, — не отваряй печката, не си играй с нож. Когато се върна, аз ще ти направя, каквото поискаш.

— А биберонче в устата защо не ми сложиш?

— Не се шегувай, сериозно ти говоря! По стълбите внимателно слизай!…

— Ще престанеш ли най-после?

— Добре, свършвам. Но все пак запомни какво ти казвам! Не пий студена вода! Не отваряй прозореца, да не настинеш! И стига, моля ти се, с тоя ябълков дънер — ще си нараниш ръцете!

— Ох! — хапеше той устни. — Престани, моля ти се, ще полудея!

— Че какво има сега, за лошо ли ти казвам?

— За ло-шо! — изкрещяваше в лицето й Зарко, цял треперещ от раздразнение. — Ти ме смяташ за бебе, ти не вярваш в мене, ти… ти… — От мъка и озлобление той искаше да й каже нещо много обидно, но в крайния момент успяваше да се въздържи.

Когато тя най-после излизаше, той дълго още не можеше да се успокои, разхождаше се от ъгъл до ъгъл и разхвърляше всичко, каквото му попаднеше пред очите.

В своя страх да не се случи нещастие, Магда бе скрила дори и самобръсначката, която му бе купила за Нова година и с която Зарко вече бе свикнал да се бръсне. Един ден той обърна всичко в стаята наопаки, за да я намери, но не успя.

— Ще се порежеш — каза тя, когато се върна. — Ето ти пари, иди на бръснар.

— Не искам на бръснар!

— Добре, тогава седни аз да те обръсна!

— Ти?…

И отново избухна свада. Този път Зарко не можа да се въздържи и каза на майка си тежки думи, които много я наскърбиха. Тя се разплака.

Седнал до масата, Зарко я гледаше с негодувание. Но малко по малко раздразнението му мина. Той си спомни думите на Данилич: „Ти си жестоко момче! Ти така убиваш своята майка!“ Тая мисъл го ужаси. Нима такъв неблагодарник е той? Нима така трябва да постъпва един син, който истински обича майка си?… Той отиде при нея, обгърна шията й с късите си ръце и двамата горчиво се разридаха с глас — тя заради неговия тежък и нещастен живот, а той заради мъката, която й бе причинил, и заради това, че тя не искаше или не можеше да го разбере.

И все пак Зарко не отиде на бръснар. На другия ден помоли един от съседите да му услужи с бръснач. Със свойствената си упоритост и търпеливост той цели два часа се упражнява как най-удобно да държи бръснача. Първом опита с обикновена плоска тресчица, после с тъпата страна на бръснача и най-после реши да премине към действително бръснене.