Воля

Оттогава Лена бе наминала само два-три пъти и то пак набързо. Но след всяко нейно идване Зарко дълго се мъчеше да си спомни подробно разговорите, които бяха водили, какво беше казала тя, какво бе отговорил той, как се бе усмихнала или намръщила тя. Сега Зарко никак не искаше Лена да си отива огорчена, обидена или дори съвсем мъничко засегната от него.

А вечер, докато заспи, нейните големи хубави очи дълго го гледаха от тъмния ъгъл на стаята и му се усмихваха доверчиво, мило. Защо беше всичко това, той не можеше напълно да си обясни. Но чувствуваше, че пред него се надига някаква нова опасност. Несъзнателно се боеше, че тази добродушна, откровена и наивничка Лена неволно ще му причини някаква нова болка, по-страшна от болката на осакатените му ръце. Той дори понякога беше доволен, че тя не идва. Мъчеше се да не мисли за нея — нарочно насочваше цялото си внимание към най-трудните, най-болезнените упражнения на ръцете си. Стотици пъти на ден закопчаваше и разкопчаваше най-малките копчета на дрехите си. Ръцете му се разраняваха, реверите на ризите му се обагряха с кървави петна, но той не спираше. И все пак образът на Лена отново се появяваше пред очите му, мил, усмихнат, непостижим.

По-често започна да отсъствува от къщи и майка му. Сутрин тя беше в училище, а на обед се връщаше не за много, обядваше, разтребваше, приготвяше нещо за закуска и отново излизаше.

— Ти вече можеш и сам да се обслужваш — казваше тя. — Почети, позанимавай се, а аз трябва да отида в клуба на заседание. Избори наближават, а реакцията не подбира средства, вилнее…

Отначало Зарко се сърдеше на майка си, упрекваше я дори, че тя не го обича достатъчно. Но после, когато започна да попрочита вестници, разбра, че тя правеше това тъкмо защото го обича.

Зарко бе научил от Гриша, че водач на опозиционерите в квартала е Бано Кърлежа, бащата на Жоро. Ненапразно хората бяха нарекли този богат и угоен човек Кърлежа. Той имаше фабрика за платове, в която работеха стотици работници и работнички. В миналото им плащаше толкова, колкото да не умрат от глад. Глобяваше и уволняваше, когото поиска, фашистките управници го закриляха. Натрупал беше несметни богатства. Неговата къща беше най-голяма в квартала, а имаше и други три в центъра на града, които даваше под наем. Разправяха, че имал много милиони в чуждестранни банки.

Същият този Кърлеж сега ходеше от къща в къща из квартала и говореше против комунистите. Но той не спираше дотук, а подкупваше и бедни хора, които да агитират против народната власт.

Зарко започна редовно да чете вестници и от ден на ден все по-ясни му ставаха много неща. И колкото повече разбираше, толкова по-голяма ставаше мъката му. Ето всички честни хора са се заловили да строят новия живот. Не минава ден по радиото и по вестниците да не съобщят за някой ударник или рационализатор, за някой заслужил за родината човек. А с какво може да заслужи той, какво може да направи за родината, за хората, за майка си с тия две отрязани ръце? Жив труп, безполезен човек, тежест за обществото и майка си — ето какво е той!

Нима цял живот ще бъде така? Не, не! Тогава по-добре да не живее, за да не измъчва и другите около себе си…

Но имаше моменти, когато мрачните мисли напущаха Зарко и тогава той дори се упрекваше как е могъл да бъде толкова слаб, малодушен и без никаква вяра в себе си. Това се случваше обикновено, когато при него идваше Първан Векилов.

Този строг, но приветлив човек бе завладял всецяло душата на Зарко. Макар че беше извънредно много зает с някакви работи из квартала, той винаги намираше време поне веднъж седмично да намине при него.

— Здравей! Как сме? — казваше още от вратата Векилов, като се навеждаше, за да не чукне главата си в горния праг.

— Благодаря! Добре.

Той сядаше с нарочно подчертана тържественост на стола до масата, така както сядат инспекторите, когато отиват на ревизия при някого, и казваше:

— Я да видим какво си научил досега?

И без да се стеснява, Зарко започваше да му показва как вече се храни с лъжица или вилица, как се обува и завързва сам връзките на обущата си, как хваща метлата и мете, как оправя леглото си и как върши вече почти всичко най-необходимо за човека. Разбира се, всичко той извършваше не така, както хората с ръце, а по-особено, с повече движения и труд, но резултатът беше пак същият.

— Браво! Чудесно! Великолепно! — казваше след всяко негово действие Векилов.

— Почакай, ти още най-важното не си видял! — каза веднъж Зарко и като разтвори двете крила на сакото си, посочи с глава малките седефени копчета на ризата си: — Как мислиш ти, чичо Първане, дали ще мога да ги разкопчая и закопчая?

— Е, ти не съжалявай за такава дребна работа! — каза Векилов. — Тия копченца даже и аз трудно ги закопчавам — пръстите ми са дебели.

Но той не можа да довърши успокоителното си слово, защото през това време Зарко ловко разкопча цялата редица бели лъскави копченца и започна едно по едно бързо и сръчно да ги закопчава.

— Я гледай ти! — каза Векилов изненадан и смаян.