Воля

Гриша сега идваше по-рядко. Той вече беше гимназист и изминаваше пеш голямо разстояние от къщи до гимназията, а трябваше да отделя и повече време за уроците си. Освен това неговите отношения с Маргарита бяха стигнали дотам, че твърде често се случваше той да е тук, в стаята, а главата му — съвсем другаде. В такива случаи нищо разумно или весело не можеше да се чуе от него: той гледаше замислен все в една точка на стената или вратата, мълчеше, въздишаше тежко и се заканваше на някого с юмрук. А ако заговореше нещо, то непременно беше все около Маргарита, все около хитростта и неверността на момичетата.

Зарко и без друго нямаше намерение да го посвещава в своите опити, защото Гриша сигурно би го сметнал за луд, но се измъчваше и страдаше от това, че нямаше с кого да разговаря.

Не можеше вече и да чете с увлечение, както преди. Ще седне, ще разгърне книгата, но още след първите прочетени редове мисълта му отскача другаде. Пред очите му върху страницата на книгата изпъква голямо черно копче с остър наоколо ръб и четири дупки в средата. Той мисли, разсъждава по какъв начин може да го подхване, как да го прокара във въображаем илик, а после веднага, става и започва да проверява на практика. Но резултатът беше все един и същ — неуспех!

Копчета започнаха да се мяркат пред очите му не само по страниците на книгите, а и по масата, по леглото, по възглавниците — навсякъде. Започна и да ги сънува. Една нощ особено много се измъчи. Наскоро бе прочел една книга за експедицията на Папанин на Северния полюс. И ето, сънува той, че се намира на Северния полюс сам-самичък и облечен в тънки летни дрехи, а около него — сняг и високи ледени планини, които блестят като стъкло. Изведнъж слънцето се скрива зад облак, небето потъмнява, започва да вали сняг на едри парцали. Зарко се вглежда в една снежинка и с учудване открива, че това не е сняг, а голямо бяло копче с остър като бръснач ръб. Копчета има и навред по земята. Той върви по тях, а те хрустят под краката му и острите им ръбове се забиват като игли в стъпалата му. Внезапно започва буря. Вятърът грабва от земята облаци копчета и го бие с тях по лицето, по гърдите, по цялото тяло. Неочаквано един леден блок от близката скала се откъртва, образува се голяма врата и от нея с викове излизат някакви странни хора, облечени с кожуси от бели мечешки кожи и закопчани от горе до долу с черни бакелитови копчета. Един бързо дотичва до Зарко, наметва на плещите му също такъв бял кожух и крещи на ухото му, за да надвие воя на вятъра: „Закопчай се веднага, защото ще замръзнеш, ще се превърнеш в парче лед!“ И Зарко започва да се закопчава, но това не му се удава. Бурята развява краищата на кожуха като крила и той никак не може да ги прикрепи един до друг, не може да хване поне едно от копчетата и да го пропъхне през тесния илик. Внезапно по лицето го плисна студен дъжд и той се събуди.

Майка му натисна бутончето на нощната лампичка и уплашено се привдигна на леглото си:

— Зарко, защо не спиш? Защо охкаш и пъшкаш толкова? Да не ти е нещо лошо?

— Не! Бях на Северния полюс. Там беше много студено и валеше дъжд…

Тя го погледна, погледна към прозореца и се разсмя:

— Че как няма да пътуваш толкова надалече, когато, я виж — юрганът ти се е смъкнал долу и краката ти са съвсем голи, а прозорецът се е отворил от вятъра и върху главата ти пръска дъжд?

Навън виеше вятър и валеше първият есенен дъжд.

Майката стана, затвори добре прозореца, оправи юргана и зави грижливо Зарко, а след това си легна и угаси лампата. Тя се обърна няколко пъти насам-натам, после утихна и равномерното й дишане показваше, че вече спи.

А Зарко до края на нощта не можа да затвори очи. Непрестанно мислеше какво да направи, как да постъпи, за да закопчае поне едно-единствено копче на палтото си.

Сутрин, след като излезеше майка му, той веднага се залавяше за тази трудна работа. Очите го заболяваха от взиране, виеше му се свят от мислене, краищата на ръцете му се набиваха и нараняваха до кръв от острите ръбове на копчето, в очите му се появяваха сълзи от болка и от мъка, но той не преставаше, не се отказваше. Цели два месеца бяха изминали от първите опити, а резултат нямаше никакъв.

Най-после през един септемврийски ден, когато майка му се върна от училище, намери го необикновено весел и щастлив. Той пееше и танцуваше из стаята.

— Какво става с тебе, каква е тази радост?

— Познай! Не забелязваш ли нещо по мен?

— Не!

— А това копче?

Тя дълго гледа закопчаното копче на палтото му, но нищо интересно, нищо необикновено не можа да намери в него.

— А тази сутрин ти ли ме закопча?

— Нима?… — от учудване майката седна на стола и го загледа с широко отворени, смаяни очи.