Воля

Той се върна до прозореца и насочи цялото си внимание в поляната. Боеше се, че гласът отново ще му зашепти. Помъчи се да мисли за други неща. „Момчетата ей сегичка ще долетят. Там долу ще бъде едната врата, а в горния — другата. Коя ли първом ще се падне на нашите. Вятърът духа от север. По-удобна е горната. Ицо там по-лесно ще отбива ударите. А по посока на вятъра топката ще лети като куршум…“ Зарко придвижи поглед от дясно към ляво на игрището, като че ли топката, ловко ударена от Ицо или Гриша, действително летеше право в противниковата врата. Но погледът му не достигна края. Грабна го пламналият в красив залез купен на Витоша. На пътя на слънцето бе застанал облак. Неговите краища горяха като разтопено злато и сякаш сипеха по хребета на планината огнена лава. Доплува от запад и друг облак — по-тъмен, по-мрачен. Само тук-там краищата му се обагриха със злато. Притъмня. Изчезна огънят, изчезна лавата. Червеният отблясък се превърна в тъмновиолетов и на Зарко се стори, че планината въздъхна. Но двата облака отминаха и на тяхно място дойде друг, още по-интересен, още по-странен. И отново огън, отново жарава! Зарко стоеше като омагьосан. Не смееше дори да диша.

Момчетата бяха пристигнали, но той не забеляза как Гриша му махаше с ръка, кога хвърлиха „ези или тура“, не чуваше и ударите на топката. До слуха му не достигаше нито „фаул“, нито „дузпа“, нито „гол“.

Пожарът над планината се разгаряше. Върховете на дърветата и покривите на къщите долу в далечината придобиваха някакъв вълшебен блясък с чудни багри и оттенъци. В душата на Зарко беше празник. Тържествен химн звучеше в нея. Той живееше с неповторимото. Ръката му неволно се привдигна и със стари, привични движения зашари във въздуха. Той бързаше да увековечи на платното туй, което след малко вече нямаше да го има. Но само миг — и всичко изчезна. Тръпка премина по цялото му тяло. С незаздравялата си още ръка случайно бе докоснал стъклото на прозореца и Зарко се върна към действителността. Пред него нямаше нито статив, нито четки, нито бои…

Слънцето залязваше. А на поляната момчетата крещяха, спореха за нещо.

Когато снеха и другия бинт, Зарко реши да започне тренировка и на ръцете си. От дългото бездействие те бяха слаби, хилави, с меки и отпуснати мускули. След утринната гимнастика той караше майка си да ги масажира с крем. А при хубаво време по цял ден им правеше слънчеви бани на едно затулено от хорските погледи място в градинката зад къщата. Кожата почерня, олющи се веднъж, дваж, няколко пъти, придоби красив кафяв оттенък и не беше вече така болезнено чувствителна. Мускулите позаякнаха, втвърдиха се.

Сега трябваше да се помисли и за краищата. Изпъкналите под кожата кости на совалката боляха и при най-леко натискане. Там трябваше да се развие мускул.

Една сутрин Зарко бе седнал на тревата в цветната градинка в двора и почиваше от утринната гимнастика. Погледът му неочаквано попадна на ябълковия дънер, който беше изместен от някого посред алейката и пречеше за свободно минаване. „Ето този дънер пречи, ще спъва тук хора, а той е некадърен да го отстрани. Защо ли му е такъв нещастен и мизерен живот!“ Зарко стана и решително отиде при дънера. Подхвана го с двете си ръце, наблегна, но тежкото дърво едва-едва помръдна. Той се изправи, постоя в нерешителност и изведнъж пак се залови с всички сили. Напуканата и грапава кора на дънера се забиваше в ръцете му, причиняваше му нетърпими болки, но той не отстъпваше. Пред очите му беше Серьожа Крилцов, който със зъби възпламенява бомбата, а кръвта от ръцете му тече. Нека и неговата кръв изтече, но да знае поне, че и той е извършил нещо полезно! И ето дънерът помръдна, разклати се напред-назад и изведнъж, изскочи от гнездото си в земята. Да се търкаля нататък беше вече по-лесно. Пътят за минаване беше свободен!

Зарко не чувствуваше болките в ръцете си, не виждаше, че на лявата му ръка има кръв. Беше доволен, че бе извършил за първи път, макар и дребна, но все пак полезна работа.

А малко по-късно същият този ябълков дънер се превърна в своеобразен физкултурен уред — Зарко го търкаляше вече съвсем свободно из целия двор и закаляваше по този начин ръцете си.

6

Учениците бяха в лятна ваканция и сега вече Гриша почти не излизаше от Заркови. Двамата играеха на „дама“, четяха заедно интересни книги, разговаряха понякога, спореха доста ожесточено по разни въпроси, но никога не се караха. Започнаха и да излизат из града, да ходят на кино там, където не можеха да ги срещнат познати. Зарко ходеше винаги с ръце, пъхнати в специално направените на винтягата му дълбоки джебове и никой не можеше да допусне, че той е без длани и без пръсти.

Един следобед към средата на месец юни те тъкмо се бяха върнали от посрещането на последните български войници от фронта, когато пред вратичката на двора спря зелен „джип“. От него слязоха един съветски офицер и едно около дванадесетгодишно чернооко, пълничко момче в красива синя униформа.

Зарко погледна от прозореца на коридора и извика изумен: