Воля

Той усилено започна да се занимава с физкултура. Ставаше сутрин много рано, докато по улиците още не се виждаха никакви хора, и тичаше, прескачаше препятствия, правеше физкултурни упражнения точно по указанията в една книга, която майка му бе купила от един магазин за спортни принадлежности. Използваше редовно и сутринните предавания по радио — физкултура — радиоапаратчето вече бе поправено.

Но това беше само сутрин. А през деня започваха тежките и безкрайно дълги часове на самотност и скука, когато отново се връщаха черните мисли, когато отново обземаха душата му мъката и отчаянието. Тогава той ставаше раздразнителен и груб, наскърбяваше майка си, а после дълбоко се разкайваше и дълго със сълзи на очи я молеше да му прости. Към Гриша се отнасяше внимателно и сдържано — беше му признателен за неговата привързаност и готовност за всякакви услуги. Но той се измъчваше от мисълта, че Гриша прави това само защото го съжалява, защото има добра душа. А такава помощ, такова приятелство му се струваше недостойно, нечестно и обидно.

Той с нетърпение очакваше да заздравеят напълно раните му, да махне бинтовете от ръцете си и да започне да си служи с тях поне за някои най-леки и прости неща.

И този ден най-после дойде. Една сутрин, след като няколко дни поред не му бяха правили нови превръзки, майка му разви бинтовете от двете му ръце. Раните вече заздравяваха. На лявата ръка все още сълзеше незатворена раничка и тя трябваше да се превърже. Но дясната беше в отлично състояние. Добре обтегнатата и правилно зашита от хирурга мускулна епидермална тъкан плътно се съединяваше точно по средата на поизпъкналите кости на совалката. По ръба се бе образувала твърда кафява коричка, от двете страни на която едва забележимо се белееха бодовете от иглата. Кожата отгоре и отстрани беше розова, нежна и прозрачна като целофан.

— Готово! — подскочи зарадван Зарко. — Ще видиш сега какво мога без бинт!

Той отиде до масата, на която имаше купчина книги, и грабна с две ръце най-горната. Но тутакси изохка и я захвърли. Кожата на разбинтованата му ръка беше още твърде тънка и чувствителна за такива остри неща, каквито бяха ръбовете на книгата.

За щастие нараняване не се получи. Болката само пламна и веднага угасна.

— Нищо, нищо! — каза той, като погледна ръката си. — Ще загрубее, ще заякне и ще стане твърда като длан.

Той отново взе книгата, но този път бавно, внимателно. Постави я на масата, отгърна твърдата корица, наплюнчи страничния край на ръката си и подхвана първия лист. Страницата послушно се огъна и миг след това се обърна върху отворената корица.

— Ураа! — извика той. — Победа! — Страниците една подир друга се запрелистваха, сякаш ги обръщаше човек, който има пръсти.

Сега вече Зарко не се стесняваше да чете пред майка си, не се дразнеше от бавене при прелистването на книгите. Той започна да чете жадно и ненаситно всичко, каквото му попадне. Гриша не смогваше да мъкне от училищната библиотека, от читалището, от приятели купища книги и списания.

— Гълташ бе! Като ламя ги гълташ! — не на шега се ядоса веднъж Гриша. — Смеят ми се вече момчетата. Кой където ме срещне с книги под мишницата, все ще ме закачи: „Здравей, другарю професор! Не е ли това доста множко за твоята проста глава?“ Пък то поне една да съм прочел, ами даже не съм ги и разлистил…

— А кой ти пречи да четеш? Ето седни и чети!

— Нямам време бе, Зарич! Нашите пак са обявили мач!

Тук Зарко с мъка сподави въздишката си, а после с усилие се усмихна:

— Е, добре, ти играй, пък аз ще чета! Донеси, донеси ми, моля ти се, още книги!

Гриша си отиде, а Зарко седна до масата и целия следобед прекара над книгите. Едва привечер обърна глава към часовника. Голямата стрелка си лежеше някъде между циферблата и стъклото, а малката настойчиво сочеше шест. На Зарко му се стори, че някой до него прошушна, както някога в клас: „айде, байчо, раздрънкай старото дрънкало!“ Долната му устна леко потрепна и спазма стисна гърлото му. „за тебе никой вече няма да раздрънка стария звънец!“ — като че ли отново прошушна гласът.

Зарко разтърси глава.

— Ехей, Захари, ти като че ли се каниш да заплачеш? — каза той на глас. — Може би завиждаш? А дали и Серьожа е плакал от завист, че умира, а другарите му остават да живеят?

Той замълча, попреглътна веднъж-дваж, а после стана и отиде до прозореца. Звънецът ей сега ще удари. Момчетата с блъскане, на тълпи ще изскочат от класните стаи и шумно ще дотичат на поляната. „Но те са здрави, на тях им е весело, какво ще ги гледаш, махни се!“ — упорито го преследваше гласът.

Зарко се обърна, колебливо пристъпи към масичката с книгата, но се сепна, сякаш уловил се в престъпление: „Ех, Зарко, Зарко! Каква дребна душица имаш ти! А защо трябва и те да скърбят? Или може би ще поискаш и светът да престане да съществува? Егоист си ти, момче, егоист!“