Воля

— Джура! Чичо Николай! — и едва не се преби от бързане надолу по стълбата.

Изскочиха навън и майка му, и Гриша.

Зарко се хвърли първо към Данилич и увисна на шията му. Старият воин го прегърна с единствената си ръка и притисна устни към челото му.

А после се прегърнаха и с хърватчето:

— Джура! Лакомчо! Я виж, какъв си се издокарал! Генерал!

Джура беше в син дочен костюм с колан на кръста и с войнишко кепе на главата от същия плат. На краката си имаше нови юфтени обувки с езичета отпред. Такава беше униформата на сиропиталището. А Данилич беше в красива офицерска лятна униформа с жълти пагони на раменете. На лявото джебче на рубашката му пъстрееше в разни цветове дълга орденска лента, а над нея искреше с ослепителен блясък златната петолъчка на „Герой на Съветския съюз“.

Когато всички се качиха горе в стаята, за да не събират около себе си любопитни, Зарко, все още невярващ на очите си, попита:

— А как се срещнахте? Къде се намерихте?

— Много лесно! — каза Джура. — Пуснаха ме да дойда при тебе. Минах покрай госпитала. А там, на двора — той разхожда се и пуши…

— Казвах ти аз да отидем! Обърна се Гриша към Зарко. — Ама ти: „Няма да ни пуснат! Нищо няма да излезе!“ Видиш ли, че щеше да излезе?

— Ну, как поживаете? — каза Данилич и сините му усмихнати очи обходиха стаята.

Майката тъжно поклати глава и въздъхна. А Зарко тутакси грабна от масата първата попаднала му книга, сложи я на коленете си, разгърна я ловко и си даде вид, че чете:

— Ето как поживяваме! — каза той уж също по руски.

— А! — зяпна учуден Джура, който никак не бе и предполагал, че с такива ръце може да се разгърне и прелиства книга.

— Вот и молодец! — каза също учуден и зарадван Данилич.

— Окуражен от похвалата, Зарко реши да покаже всичко, каквото можеше. Той остави книгата, взе от печката кутийката с кибрит, подхвърли я нагоре, хвана я до гърдите си и пак я остави; взе каната с вода, наля в чашата до нея, остави каната, взе чашата, пийна една глътка от нея и я остави. После вземаше, разместваше подхвърляше всичко, каквото му попаднеше пред погледа, и при всяко движение казваше: „Ето как поживяваме!“

Джура и Данилич го гледаха с любопитство и възхищение.

— Кой те научи? — попита накрая наивно Джура.

Зарко го погледна насмешливо, после-погледна Данилич и каза:

— Някои работи сам се научих, а на някой ме научи Серьожа Крилцов…

— Кой, кой? — попита повторно Джура, които отдавна бе забравил името на младия съветски доброволец — герой.

— Вот и хорошо! — каза Данилич и съзаклятнически намигна на Зарко, който след малко допълни:

— Имам си и аз един добър приятел, Сергей се казва…

Гриша, който вече знаеше от Зарко за случая със, Серьожа, не издържа и изведнъж гръмко се засмя. Засмяха се всички.

— Ну, хорошо, хорошо, Захарий! — повтаряше възторжено, Данилич. — И още много неща ще можеш.

— Колко си добър, чичо Николай! Как винаги искаш да ме утешиш! — каза с въздишка Зарко.

— Ти не си вече малък, за да те утешават, Захарий! — отвърна с укор Данилич. — Който иска и упорства, може всичко!

— Всичко. Да, може би всичко!… — Долната устна на момчето потрепна, а в гласа му се промъкна нотка на плач. Едно само вече никога няма да мога…

— Какво? — попита Джура.

— Никога вече не ще мога да рисувам!…

— Ех, и ти, Зарич!… — прекъсна го Гриша.

Майката нервно стана от стола си. Думите на Зарко я завариха неподготвена. В грижите си около неговото здраве тя бе забравила за голямата му страст към рисуването. А когато по-късно си спомняше, успокояваше се с надеждата, че Зарко и не мисли вече за рисуване. И ето сега — той не само че не бе забравил и не се бе примирил с това, но и тайно бе страдал, без да открие дори и на нея мъката си.

Майката отново седна и изпитателно се вгледа в очите на сина си. Дали той бе мълчал само от жалост към нея, или бе започнала да се появява между двама им някаква отчужденост?

Но сега Зарко я гледаше пак така спокойно и ласкаво. Тя си отдъхна.

После поведоха разговори за разни неща, спомняха си за интересни хора и случки в болницата, посмяха се доста с дядо Рачо, когото Зарко умееше майсторски да имитира.

А времето минаваше и шофьорът отвън започна да надава тревожни сигнали с клаксона.

— Минуточка, Прохор Иванич, минуточка! — обади се Данилич от прозореца и като се върна, каза: — Аз трябва да вървя. Измолих колата само за един час, и то дадоха ми я по случай заминаването ми за дома.

— Заминаваш вече? — скочи Зарко. — Кога?

— След два дни.

— И аз скоро заминавам! — обади се Джура. — Намерих чика Драгиша. Писа ми. Ще дойде да ме вземе.

— Слушай, Джура! — сети се изведнъж Гриша. — Има ли там при вас един Райчо… такъв един… е, Райчо де, Райчо се казва.

— Има. Мие чиниите и помага в кухнята.

— Кажи му, че си ми приятел. Ще ти дава повече манджа.

През това време Данилич незабелязано извади от джеба си няколко таблетки шоколад, постави ги на масата и ги покри с една от книгите. Видя го само Магда.

— Не биваше, другарю Данилич! — каза тя, малко засрамена от това, че нямаше с какво да почерпи гостите.