Воля

— Разбира се! Ей сега ще видиш! — само с две движения на ръцете той успя да откопчае голямото черно копче и се зае отново да го закопчава. Гледай сега добре! Ето така — той мъничко се понаведе, подхвана с двете си ръце двете крила на палтото и ги нагласи така, че копчетата да дойдат малко по-надолу от дупките. Постави върха на дясната ръка под първото копче, а лявата — отгоре, върху дупката. — А сега внимавай! — Той натисна с дясната копчето отдолу и то послушно се промъкна повече от половината над илика, където лявата ръка го притисна, за да не избяга. После дясната продължи натиска нагоре, а лявата отпретна долната част на илика надолу и — готово! Копчето беше закопчано. Същото се повтори и с другите две. Това сега му се струваше толкова лесно, толкова естествено, че сам Зарко се чудеше как бе изгубил повече от два месеца, за да го измисли и осъществи.

Неудържима радост обхвана сега и майката. Тя прегърна сина си, целуна го и по страните й се търкулнаха сълзи на щастие.

— С големите копчета е лесно… — каза след малко тя.

— И с малките ще се справя! — прекъсна я той. — Важното беше да се намери начинът!

Но когато Зарко се опита да закопчае копчетата на горната си риза, малките седефени кръгчета упорито отказваха да се подчинят на неговата воля. Те жестоко се впиваха в тъпите, заоблени краища на ръцете му и те тутакси почервеняваха от кръв.

— Трябва още да заякне кожата — каза той. — Ще се обърна за помощ към моя добър приятел — доктор дънер.

8

След продължителните и проливни дъждове през септември и октомври небето се изчисти, засия като измито и времето се задържа слънчево и топло. Клоните на дърветата отдавна бяха оголели, но тревата по полето, по дворовете, крайпътните канавки се зеленееше като през пролет.

На поляната, където сега вече футболното игрище имаше истински врати от греди, следобед продължаваха да се събират децата и младежите от целия квартал. И кой знае дали защото искаха да се наиграят и за предстоящите зимни месеци, или пък защото през лятото бяха добре отпочинали и укрепнали, но сега на Зарко му се струваше, че те играят много по-буйно, по-лудо, а виковете и крясъците им са по-силни, по-жизнерадостни.

Тези предвечерни часове бяха най-тежкото и мъчително време за него. Той не завиждаше. Не! Зарко не беше завистлив. Но се измъчваше, че не може да бъде и той там — да играе, да крещи до насита. Би отишъл при тях — никой не би го изпъдил. Но не искаше да събира върху себе си любопитните погледи на малките деца и да слуша тихи възклицания на съжаление от по-възрастните. А по това време Гриша по-рядко идваше — напоследък той винаги беше зает. Не можеше и да чете, защото трябваше да бъде от дърво или камък, за да издържи над книгата, когато целият квартал ехти: „Гоол!“

Затова всеки следобед Зарко излизаше надолу към града, като се стараеше да минава по места, където нямаше хора.

Един ден той беше седнал на една усамотена скамейка в Парка на свободата и се бе отдал както всякога на своите нерадостни мисли, когато зад гърба му се разнесе звънлив женски глас:

— А, ето къде си бил! Здравей!

Докато той се обърне, пред него застана Лена с ученическата си чанта в ръце, заморена, задъхана, сякаш бе тичала.

Срещата беше толкова ненадейна, че Зарко дори не направи опит да скрие ръцете си, а само гледаше момичето с учудване и негодувание: „Ти пък откъде изникна сега тук?“

— Здравей, казах! — повтори приветливо тя.

— Здравей!

Лена не обърна внимание на неговия сух, недружелюбен поздрав, а седна на скамейката, все още дишайки уморено, и притисна чантата до гърдите си:

— Ох, убих се да те търся!

— Мене?

— Че тебе, ами кого?… Връщам се от училище — имахме спявка… Тъкмо завивам от шосето по пътечката нагоре, гледам те — ти бързаш надолу по другата пътека. Върнах се, заобиколих ония там трите къщи. Когато погледнах по пътеката, тебе вече те нямаше. Па тук търси, там търси — и ето най-после, намерих те.

— А защо съм ти потрябвал? — попита тихо и мрачно Зарко.

— Ако не ме искаш, мога и да си отида! — изправи се тя.

Той бавно вдигна глава и погледът му срещна нейните големи ясни очи, които го гледаха тъжно и с укор.

— Не казах нищо лошо! — отвърна той по-меко и като сложи ръцете си в джебовете, продължи да я гледа мълчаливо и с любопитство.

От глупавата и неприятна среща в двора след завръщането му от болницата той я виждаше сега за пръв път. Лятната ваканция Лена заедно с братчето си Илко и сестра си Бойка бе прекарала при баба си на село, някъде в полите на Източните Родопи. Там тя изглежда бе работила полска работа, защото лицето й беше загоряло, изпечено, а горният слой на кестенявата й къдрава коса бе силно изрусял от слънцето и сега над високото й поизпъкнало чело се спущаха красиви вълни от тъмни и пшеничено жълтеникави къдрици. В тия няколко месеца Лена бе станала просто неузнаваема — бе пораснала, напълняла и в самия израз на лицето й имаше нещо, което я правеше да изглежда по-умна, по-възрастна.

— Защо ми се сърдиш, защо ме мразиш толкова много, Захарий? — каза тя.

— Кой? Аз да те мразя?