Воля

Зае мястото си и Кърлежа. Сега той не правеше грешки и неговата стара, изпитана тактика на незадържане топката и мълниеносно подаване пак влезе в действие. Отбраната също не задържаше, а веднага чистеше със силен шут към другата половина на игрището. И ето, Колето подава на Пешо, Пешо подава на Мангето, Мангето подава на Кърлежа, Кърлежа подава на Гриша. Гриша се готви да стреля във вратата, но в този миг Ваньо Чумбаза, реферът, свири засада. А беше сигурен гол.

— Ей, че гумена глава! — ядоса се Зарко, който се бе превърнал целият на слух и зрение.

Топката отново полетя из игрището. Сега инициативата беше в ръцете на IIIб. Всички минаха в настъпление, но за щастие у тях нямаше тази организираност, както у IIIа. Играеха повече индивидуално и напразно си крещяха един на друг: „Дай тука“, „Подавай бе, Шило“, „Ех, муле“.

Когато обаче топката попадна у Тошо Бълхата, пред вратата на IIIа нямаше нито един от отбраната. А Бълхата е опасен нападател. Може да се каже, че на него се крепи целият отбор на IIIб. Той измами Пешо, препъна Мутето и още малко може би щеше да забие гол, но в това време дотича Кърлежа. Стана сборичкване. Бълхата удари топката с ръка.

— Фаул! — извика Зарко, колкото сили имаше.

— Фаул! Фаул! — викаха и зрителите на игрището.

Но играта не прекъсна. Явно, реферът беше на страната на IIIб.

IIIа не губеше кураж. Пак започна устремно нападение. Топката попадна у Кърлежа. Гриша застана малко вляво от противниковата врата. Кърлежа подаде на Пешо, Пешо върна на Кърлежа.

— Гоол! — извика Зарко така силно, че майка му чак от двора го чу и уплашено дотича.

Какво има, какво ти стана?

— Нищо! Един на нула в полза на нас — каза той, без да се обръща, като с напрежение следеше играта. Той се местеше ту към единия край на прозореца, ту към другия и десният му крак току от само себе си се повдигаше да ритне топката, но риташе стената.

— Е, внимавай де! — скара се майка му. — Виж, изровил си мазилката.

— Нищо й няма!

Мачът завърши с четири на един в полза на IIIа клас. Трите гола бяха отбелязани от Гриша, а единият — от Жоро Кърлежа. В края на играта двамата герои си стиснаха ръцете, макар че сините петна от побоя по носа и лицето на Кърлежа още си стояха.

Учениците от IIIа клас грабнаха на ръце двамата и дълго ги носиха из игрището с радостни викове. А играчите и публиката от IIIб клас тихичко се измъкнаха един по един, умърлушени и печални.

След малко, все още зачервен и запотен, в стаята се втурна Гриша.

— Браво, Гриша, браво! — посрещна го възторжено Зарко. — Здравата ги пердашихме! Четири на един!

— И шест на нула можеше да бъде, ама…

— Зная, зная, видях! Реферът беше на тяхна страна. Четири безспорни фаула и две техни дузпи не свири, престори се, че уж не ги вижда. А нашата веднага забеляза.

— Та то не беше и дузпа, топката се удари в бузата на Пешо, а не в ръката му.

— Дурак! Кой го измисли пък тоя Чумбаз за рефер?

— Предложили го ония и нашите приели! — Гриша избърса с кърпичка гърдите си и каза: — А знаеш ли, Зарич? Вървя сега и си мисля: „Какъв добър рефер може да стане от тебе!“

— А мислиш, че не мога ли?

— Та нали тъкмо това ти казвам бе, глупчо! Пък и не само рефер, ами и футбол можеш да играеш…

Зарко се замисли и унило клюмна глава.

— Кой ще ме приеме мене там такъв!

— Ти си… — скочи Гриша ядосан — ти си, знаеш ли какво? Дядо Рачо!…

Двамата весело и непринудено се разсмяха.

5

Когато беше здрав, Зарко никога не пропущаше по-важен мач. Заедно с Гриша, който умееше майсторски да се сприятелява с пазачите около игрището „Юнак“ и да измисля хиляди хитрости за промъкване вътре, те бяха гледали мачове между силни градски отбори, мачове за национално първенство и международни мачове. Правилата на футбола познаваше отлично. И затова сега подхвърлената от Гриша мисъл, че може да стане рефер, залегна дълбоко в душата му. Да играе футбол не му минаваше и през ум, защото там неминуемо има и блъскане един о друг, и случайно удряне, и падане, и търкаляне по земята, при което не можеш да не се опреш на ръцете си, да не ги натъртиш. Виж, да си рефер, това е съвсем друга работа. За него не се изискват никакви ръце. Нужни са само свирка в устата, здрави крака за тичане из игрището и умна глава, за да отсъжда правилно.

Главата безспорно беше налице. Свирка можеше да си намери във всеки магазин за детски играчки. Но Зарко със съжаление разбра, че краката му не отговаряха на никакви спортни изисквания. Те бяха отънели, отслабнали и едва ли можеха да го държат прав повече от един час, а камо ли и да тича с тях. Трябваше, значи да се погрижи за общото укрепване на тялото си.

А условия за това вече не липсваха. Секретарят на кварталната партийна организация Векилов го бе снабдил с увеличена дажба хляб и хранителни продукти. Десетина дни след излизането си от болницата той бе извикан да се яви пред лекарска военноинвалидна комисия, която му определи месечна пенсия. Сега заедно с учителската заплата на майка му парите бяха достатъчни и двамата можеха да си позволят по-обилна храна.