Воля

— Е-хей! Чакайте бе! Какво се разкрякахте всички изведнъж като жаби в блато? — извика сърдито Пройчо. Та ако всички вземат да крещят така, къде ще му излезе краят? Я да изберем един председател, който да ръководи съвещанието!

— Тебе избираме! — обади се някой.

— Пройчо! Пройчо! — завикаха и други.

— Добре, съгласен съм, ама ще има да си патите! — закани се къдрокосият и като направи сериозна муцунка, повелително махна с показалец: — Всичко живо да седне, кой където намери! Едно, две, три! Готово ли е? Готово! Давам думата на другаря Зарко!

Зарко не очакваше, че работата ще вземе такъв обрат, и се посмути, помълча, за да подреди мислите си в главата.

— Аз мисля, другари — започна той, — че тук при нас чистотата, тишината, добрият ред въобще ще бъде най-важното нещо. Трябва някак си този въпрос да го уредим още сега. Инак всеки ще започне да прави каквото си иска и когато си иска.

— Вярно е! — обади се Стефко. — Едни вече лягат по леглата с обувки, други пеят, когато им скимне…

— Чакай бе, кой ти даде думата, че започна? — сети се Пройчо, че е председател.

Стефко млъкна сконфузен.

— Карай, Зарко, нататък!

— Трябва да си изберем един отговорник по реда и чистотата в спалнята.

— Дадено! — наруши сам дисциплината председателят. — Казвайте кого да изберем? И хубавичко си отваряйте зъркелите, защото сетне да няма „тъй беше или инак беше“! Щом изберем отговорника, всеки е длъжен да му се подчинява.

— Аз викам да изберем Зарко, че е по-голям и повече знае! — каза Стефко.

— И я мисля същото! — изписука с тънък глас някой откъм вратата.

— Добре, и аз съм за Зарко — съгласи се Пройчо. — Има ли някой да иска друг отговорник?

— Няма, няма! — завикаха всички.

— Чакай! Какво пак гракнахте? Тя тая работа не става с грачене. Който иска Зарко да ни стане отговорник по реда и чистотата в стаята, да вдигне ръка!

Всички, с изключение на Зарко, вдигнаха ръце.

— Готово! — провъзгласи Пройчо избора.

— Ама чакайте бе, другари!… — искаше нещо да възрази Зарко през смях, но Пройчо го прекъсна:

— Свършено! Няма „чакай“, няма „не чакай“ избран си! Карай нататък!

„Бре, че огън момче! — помисли си Зарко. — Тъкмо за председател на младежко дружество!“ — А после продължи: — Добре, съгласен съм. Благодаря ви за доверието. Сега да видим за украсата. Аз мисля да направим нашата спалня най-хубавата от всички спални.

— Даже и от женската? — обади се пак Стефко.

— И от женската! — Той нямаше и представа каква е и как е украсена спалнята на девойките, но беше сигурен, че това, което бе намислил да направи, не можеше да го направи никой друг. — Ама ще трябват малко пари за бои, за четки…

— Пари ли? Дадено! Ще съберем кой колкото може да даде и — готово! Ама там е работата, че няма кой да рисува. Тука всички сме все такива едни, кой чобанин, кой говедар в село…

— Ти затова не се грижи, има кой да рисува. Аз ще рисувам.

— А!? — усъмни се за миг Пройчо, но тутакси се поправи: — Вярно бе, нали и другарят директор каза, че Зарко може да рисува? Хайде, бъркайте се в джебовете! Сега всеки има по някой лев, не е като да няма. Стефко, вземи една тетрадка и пиши кой колко дава.

За няколко минути се събраха толкова пари, колкото бяха нужни да се украсят не една, а всичките три спални в пансиона.

— Нека останат малко пари и в запас, ще потрябват по-нататък и нещо друго да купим — мъдро разреши въпроса Пройчо. — А сега кой ще отиде да купи материалите? Трябва комисия. Единият вече ще бъде Зарко, а другите?

— Аз!

— Аз!

— Аз! — закрещяха от всички страни.

— Ама че сте!… — председателят запуши ушите си, а после тупна с юмрук по масата: — Тихо бе! Единият вече ще бъде Зарко. Другият — Стефко! Третият… третият — нека бъде Петко!

Петко Пенков беше свито, мълчаливо момче от Старозагорско, с нежно матово, сякаш прозрачно, обло лице и с големи влажни очи, от крайните ъгълчета на които сякаш ей сега ще закапят сълзи. Него още не го познаваха добре и всички мислеха, че то тъжи за майка си, за в къщи и че рано или късно ще избяга от училището.

Тримата получиха разрешение от директора да излязат и скоро техните черни, спретнати фигури изчезнаха зад бялата завеса на усилващия се сняг.

От всички двадесет и две момчета в първата спалня, или както я наричаха — малката спалня, само Пройчо беше от Пелинково. Някои си мислеха, че това е единствената причина, загдето той се държеше така свободно, весело, сякаш независим от никого.

— Хазяин! — бе казал веднъж Стефко. — Лесно му е на него! Докривее ли му нещо тука, ще си офейка в къщи и толкоз.