Воля

Но никой още не знаеше, че Пройчо няма родители и няма къде да отиде. Баща му, работник в същия този завод, бе изчезнал безследно след една стачка през хиляда деветстотин тридесет и седма година, когато Пройчо е бил едва на четири години. А две години по-късно от мъка, от скръб и мизерия се разболяла тежко и починала и майка му. Той останал да живее при леля си Николина, добра, милозлива и будна жена, но много нещастна. Мъжът й, селски кръчмар, пияница и развратник, всеки ден вдигал скандали в къщи с причина и без причина. А когато дошло и сирачето, той съвсем озверял — ругаел, биел жена си, искал да прогони детето. С голяма мъка лелята отгледала Пройчо. От залъка си отделяла, за да го изпраща на училище, да му купува дрехи, обуща, учебници. Все пак умно било момчето и завършило успешно трети прогимназиален клас. Настанила го леля му чирак при един местен дърводелец. Но меракът на Пройчо бил съвсем друг. Обичал той да се занимава с машини, мотори, с електрически прибори — въобще, влечало го към механика и електротехниката. Едни ден напуснал дърводелеца, качил се без билет в един празен товарен вагон на влака и заминал за София. Тук доста помизерувал и погладувал. Отначало спял по скамейките в парка или някоя градина, а когато времето застудяло — по трамвайните чакални, по новостроящите се здания, в чакалнята на гарата. Работел, каквото му попадне. Пренасял куфари, пренасял въглища, докато най-после се настанил в един автомобилен гараж — да мие колите.

Цяла година Пройчо прекарал в големия град и самата борба за съществуване го бе научила на много неща. Оттам беше неговото свободно държане, неговият привидно весел и независим вид.

Един ден Пройчо съвсем случайно научил от някакъв шофьор, че в родното му село се открива училище за трудови резерви към завода, в които бе работил някога баща му, и побързал да се върне. Той бил първият ученик, който се записал в училището, и веднага се заел да помага на директора, на домакина, на прислужника, за да се постави всичко в ред до пристигането на очакваните ученици. Пройчо беше добър, услужлив, винаги весел, но малко самонадеян и когато имаше пред себе си по-малки или по-прости момчета, обичаше да се държи с тях като по-възрастен, като човек, който е „видял и патил“.

Със Зарко обаче работата стоеше малко по-иначе. Сутринта, когато той го видя за първи път, обзе го мъка и съжаление. Но после, като побеседваха, като го поопозна, разбра, че Зарко съвсем не е така нещастен и безпомощен, както изглеждаше на пръв поглед. Зарко бе преживял много повече от него и знаеше много повече, а освен това беше и по-голям. С него Пройчо не можеше да се държи покровителствено или пренебрежително, както с другите.

След около един час тримата се върнаха. Петко носеше огромно руло дебела хартия за покривка на масата, рисувателни листове и една обикновена глинена вазичка за цветя. Стефко се бе натоварил с две саксии мушкато, които с голяма мъка бе успял да купи от една селянка, на чиито прозорци още на отиване бе видял много цветя. Зарко като че ли нищо не носеше, но когато сне шинела си, оказа се, че джебовете му са пълни с бои, четки, разноцветни моливи, две шишенца туш, едно лепило, няколко вида пера за рисуване и още цял куп други неща. Разбира се, от събраните пари не бе останал нито лев за предвиждания запас. В книжарницата бяха намерили портрети на Ленин и Сталин, но портретът на Димитров бе изчерпан и Зарко бе решил да го нарисува на обикновен рисувателен лист с въглен. Той веднага се залови за работа.

Няколко души се заеха да направят стенни подставки за саксиите. Разтичаха се момчетата и намериха дъски, трион, чукче, гвоздеи. Скоро стаята заприлича на дърводелница.

Петко наряза червената хартия, залепи отделните парчета в дълга ивица и с плоска четка започна да пише лозунг: „Да превърнем живота в мечта, а мечтата в действителност!“ Това свито, мълчаливо момче се оказа истински художник. Изпод ловката му ръка буквите излизаха красиви, правилни, като излети.

Какви ли още дарования, какви ли изненади се криеха в тези простички, недодялани селски момчета?!

Но камбанката удари за вечеря и работата трябваше за днес да се преустанови. Всички се хвърлиха да въведат в стаята порядък. Само за няколко минути треските и изрезките бяха прибрани, подът пометен, всичко поставено на мястото му.

Когато момчетата от първа спалня се строяваха на двора, за да отидат на вечеря, очите им горяха с особен блясък — с онзи блясък, които предателски издава човека, че е решил да направи нещо интересно и хубаво.

7

В новооткритото заводско училище имаше двадесет момичета и шестдесет момчета. Разделиха ги в две паралелки — IVа и IVб клас — и още от първия учебен ден започнаха сериозни занятия.

С първия учебен ден дойдоха и първите трудности, първите неприятности.