Воля

В началото младостта и външният вид на девойката не вдъхваха никакво доверие и авторитет на Зарко. Но когато тя каза, че е била бригадирка, че е завършила курсове и че лично се познава с Чапай, същият този Чапай, който е бил командир на партизански отред, той я загледа с надежда и с блеснали от радост очи:

— Ще се оправим, значи?

— Надявам се. Но ми трябват само няколко здрави, сигурни, добри момчета и момичета. Има ли тука такива?

— Има, другарко Танушева. Тук всички до един са добри, та даже и този Трифон, за който ви казах, макар че обича малко да псува.

— Имаш ли предвид някой за председател на дружеството? По-силен, по-авторитетен, когото всички обичат?

— Пройчо! — отговори Зарко, без да се замисли. — Това е момче със силен характер, честен е по душа и доста е препатил. Обича малко да се налага, но с другарска критика и съвети ще се оправи.

Откъм железопътния прелез по шосето се зададе колоната на учениците, които се връщаха от стола. Надя Танушева стана:

— Благодаря ти, Зарко! Надявам се, че ще станем добри приятели и ще си помагаме един на друг.

— Не знам, другарко Танушева — наведе поласкан глава Зарко. — Аз с всички сили ще се мъча да ви помагам…

— Добре! — каза девойката, излизайки. — А колкото за дружеството, ти имаш пълно право. Ще трябва незабавно да го учредим.

От този ден положението в училището започна да се променя. Тази слабичка девойка, скромна, като обикновена ученичка, се оказа човек с необикновена воля и замах. Веднага след учебните часове тя свика общо събрание и изнесе беседа за необходимостта от организиран живот, от младежко дружество в училището. После поговори с този, с онзи от учениците и ученичките. А след два дни дружеството вече съществуваше. В него засега влизаха само осем души — пет момчета и три момичета, които бяха доказали с документи, че са дошли тук като редовни членове на Съюза. Имаше и други седем души, които Зарко нарече „резервни“ и които веднага трябваше да пишат на село за картите или документите си.

Рано сутринта на третия ден ръководството на дружеството стоеше пред вратата на дирекцията и чакаше директорът да се освободи от някакъв твърде разговорлив посетител, който повече от половин час вече стоеше вътре. Тук бяха председателят Пройчо, секретарката Влада Друмникова и културнопросветникът Зарко.

Водеше ги възпитателката Надя Танушева. Тя трябваше да ги представи на директора като новоизбрано ръководство на дружеството, а край това и да спасява положението, ако случайно някой се забърка и започне да говори нередни неща.

Най-после посетителят излезе, но тъкмо Пройчо се канеше да почука на вратата, зад гърба му се разнесе познат глас:

— И аз ще дойда с вас, майка му стара!

Беше Трифон. Пройчо се отдръпна от вратата, погледна го и се намръщи: „Ще изтърсиш пред директора някое «майка му стара» и ще развалиш цялата работа!“ Но Влада, която вече добре познаваше характера на Трифон и знаеше, че тук може да стане скандал, побърза да каже:

— Е, нека дойде, няма да пречи! Ще бъде един вид представител на широките маси…

Представителят на „широките маси“ великодушно одобри тая защита и подари на Влада една от своите редки усмивки, а след това отправи умоляващ поглед към възпитателката.

— Нека дойде — каза и Танушева. — Само че, Трифоне, гледай да не изпуснеш пред другаря директор някоя… нали ме разбираш?

— Бъди спокойна другарко Танушева, аз чак в Истанбул съм ходил и пак… Майка му стара!…

— Добре, добре! Хайде, Пройчо, че скоро ще бие камбанката за закуска.

Петимата влязоха и когато Константин Ралев разбра, че това са не какви да е хора, а ръководство и представители, остана приятно изненадан:

— Заповядайте, другари, седнете! Ще поговорим какво може да се направи.

Оказа се, че Константин Ралев знаеше всичко, за което бяха дошли да му разкажат петимата. Този стар педагог комунист, който вече бе навършил години за пенсия, но все още не можеше да се откъсне от професията си, със своя дългогодишен опит, със своето набито око отдавна бе видял, че работите в училището вървят зле. И това се бе отразило на здравето му. От тичане, от разправии, от нерви той бе изгубил съня си и спеше само три-четири часа на денонощие. Но това никой не знаеше. В училището нямаше партийна организация. Между учителите нямаше нито един партиен член, с когото би могъл да се посъветва, да обсъдят положението. И затова сега той се радваше на тия млади хора, които бяха дошли с искреното желание да му помогнат.

— Сега ето какво, другари — каза Ралев, след като търпеливо изслуша малко нестройния, но обективен и точен доклад на Пройчо, — това, което казвате, е така. Децата имат пълно право да недоволствуват. На какво прилича това — да няма къде да се изкъпеш, да се изпереш, да нямаш учебник, да нямаш пантофки или чехли, с които да замениш калните си обувки, когато влизаш в спалнята, да нямаш най-елементарни учебни помагала и удобства?…