Воля

— Добре! — направи крачка към него Танушева и продълговатото й лице пребледня, а бръчката между очите й стана още по-дълбока. — Ние не сме дошли тука да хленчим, да ви се молим!… Довиждане, господин Панчугов! — Тя нарочно не каза „другарю директор“, а на думата „господин“ особено силно наблегна и с бързи стъпки се отправи към вратата, последвана от другарите си. Най-назад остана Влада, която с усилие сдържаше Трифон да не каже нещо необмислено.

Пред вратата на стола петимата се спряха. Времето за утринна закуска още не бе минало, но сега никому не бе до ядене.

— Гад! — процеди през зъби Пройчо. — Никак не можех и да си помисля, че е такъв!

— Ти, Зарко, не се огорчавай! — каза Влада. — Това не е човек! Кой знае по каква случайност е станал директор…

Но Зарко не я чу. Бащинското отношение на директора Ралев, добродушието и привързаността на другарите му, доверието, което му бе оказала Танушева — всичко това го бе накарало да забрави през тия дни за своя недъг. И сега думите на Панчугов по-силно и по-жестоко от всеки друг път нараниха душата му.

„Ако у него няма справедливост, ако няма чувство за отговорност, няма ли поне жалост! — мислеше си Зарко, но изведнъж се усмихна горчиво: — Жалост! Собственият ми баща няма към мене жалост и ме захвърли, а аз у чуждите я търся!“ И той неусетно за самия себе си каза:

— У такива по̀ бива да се търси човечност, другари! Не трябва да ги молим! С тях трябва да воюваме…

— А бе, ех, майка му стара, защо не ме оставихте барем две думички да му кажа аз на него — запали се Трифон. — „Ти, другарю Панчугов, щях да му река, погрешно си дошъл тука. Мястото ти сигурно е празно пред Народния съд, там, дето съдят сега разни вредители…“

— Стига, другари! — охлади огъня им Танушева. — Хайде да си вървим! Имам една хубава идея, трябва да я осъществим.

… След два дни в заводския стол, където се хранеха на смени повече от шестстотин работници и работнички, се появи интересен стенвестник, посветен почти изцяло на директора Панчугов. Централната карикатура представяше директора, заобиколен от едри като овчарски кучета породисти въшки, от устата на които излизаше написано с букви по едно „бау-бау“. Панчугов сочеше с ръка към няколко бягащи в далечината заводски ученици с куфари в ръцете и насъскваше въшките: „Дръж, Белке! Хапи, Сивчо! Не ми трябват трудови резерви!“ Зарко с удивителна точност бе предал голямата ъгловата глава на директора със зачесаните върху плешивината редки коси. Даже и без никакъв надпис или обяснение всеки би познал, че това е Панчугов.

А малко преди да тръгнат учениците за вечеря, пред входа на училището спря лъскава лека кола и от нея, пъхтейки и мърморейки нещо, излезе Панчугов, облечен в светлокафяв велурен кожух. Някой му бе казал за карикатурата и затова именно сега той за пръв път удостояваше с присъствието си заводското училище. От това, разбира се, не можеше да се очаква нищо добро.

Но в скромничкия кабинет на Константин Ралев вече имаше други гости — партийният комитет при завода в пълния си състав.

Наистина — неприятна среща за Панчугов!

9

През първите дни, когато Пройчо си позволяваше да се поскарва или да дава съвети на някое от по-буйните и палави момчета, почти винаги избухваше скандал:

А ти какъв си тук, чорбаджия някакъв или помощник-директор? — намесваха се няколко души изведнъж.

Но сега всички го слушаха, защото той не беше просто само Пройчо, а „другарят председател на СНМ Пройчо Дудуков“. Подчиняваха му се дори и такива вироглавци като Трифон, на които само трябваше да каже:

— Но, моля ти се, не съм го измислил сам, бюрото така реши!

— Е, виж, това е друга работа — омекваха веднага те. — Щом като бюрото е решило, значи, нямаме нищо против!

Младежкото дружество и неговото ръководство се ползуваха вече с голям авторитет. Зер не беше дребно нещо това, да се принуди един Панчугов да напусне топлия си комфортен кабинет и да дойде чак в училището. А той не само че дойде, но и получи добър урок от заводския партиен комитет, който беше сериозно разтревожен от нередностите, изнесени в стенвестника. Колкото и да му беше неприятно, Панчугов не можеше да се обяви против решението на комитета. Още на другия ден той отпусна средства за учебници, за помагала и перачка. Нареди изоставената, полуразрушена заводска баня да се възстанови и да се ползува от работниците и учениците.

В училището започна нов живот. За бягане вече никой не споменаваше.

— Бюрото реши да си образуваме училищен хор! — каза един ден Пройчо.

Веднага образуваха хор. В него влязоха двадесет и осем момчета и четиринадесет момичета.