Читаем Воля полностью

Всички с внимание и интерес слушаха, а Трифон бе сбърчил в недоволна гримаса дългоносото си лице и беше готов да каже: „Ей, майка му стара, ами че като е така, защо не вземете мерки?“ Но възпитателката овреме го забеляза и като се премести уж случайно към него, настъпи го по крака, за да му припомни обещанието.

— Виждам всичко, другари — продължи бавно директорът, сякаш обмисляше всяка своя дума, — но с празни ръце нищо не мога да направя. Заводът не отпуща предвидените средства. — Тук той замълча, а после добави: — И не всъщност заводът, а един-единствен човек пречи…

— Аз го знам кой е — не се стърпя Трифон, — директорът Панчугов? Ама…

Какво ще кажете, другарю директор — побърза да прекъсне Трифон Пройчо, — ако отидем и при другаря Панчугов?

— Идете. Само че не знам как ще ви посрещне! — Ралев въздъхна и не каза повече нито дума, но лицето му ясно говореше: „Труден човек е той, няма да ви разбере, големи разправии съм имал с него!“

— Ще отидем, пък даже и да ни изпъди! — обади се Танушева и стана. Станаха и другите. — Довиждане, другарю директор! Много ви благодарим за любезния прием.

— Довиждане! Идвайте пак! Ще поговорим, ще помислим заедно. „Два клинеца по-здраво стягат“ — казва народът.

До сигнала за закуска имаше още време.

— Да вървим, другари! — каза Танушева и на мургавото й леко изпъкнало чело се вряза бръчка.

— Да вървим! Веднага! — каза Пройчо. — Макар че може да закъснеем за закуска!

— За общото благо може веднъж и да не ядем! — обади се Влада.

Пред кабинета на Панчугов те дълго спориха с една необикновено руса, с оксиженирани коси и кървавочервени устни секретарка, която не искаше да ги пусне дори в чакалнята.

— Другарят директор е зает и никого не приема.

— Вие му кажете, че е дошла делегация от заводското училище и че иска да говори с него по важна и сериозна работа! — каза Танушева.

— Казах ви, другарят директор е зает. Подписва документи и писма. Елате друг път! — обърна се секретарката и с високомерна презрителна гримаса се скри в стаята си.

— След мен! Изкомандува Пройчо и докато оксиженираната усети какво става и му попречи, той почука на вратата с порцеланова табелка „Директор“ и почти веднага след това отвори.

След него един по един влязоха вътре и другите.

Зад масивно дъбово бюро, на което имаше три телефона и лампа с красив абажур, седеше около четиридесетгодишен мъж, върху плешивото теме на когото бяха зачесани редки коси, идващи откъм лявото ухо. Той закусваше с мляко и бисквити. От неочакваното посещение директорът едва ли не разля млякото върху тъмнокафявия си, съвсем нов костюм и учудено устреми поглед в Пройчо:

— Какво има, кой ви пусна тук?

— Те сами, другарю директор…-появи се отнякъде оксиженираната секретарка. — Аз не ги пущах, казах им, че сте зает…

— Идваме по важна работа и не можем да чакаме! — намеси се Надя Танушева. — А и оказа се, че не сте много зает.

Панчугов се изправи. В очите му светнаха гневни пламъчета. Той не беше свикнал да му се говори с такъв тон.

— Ние сме от ръководството на младежкото дружество при заводското училище — уведоми го Пройчо.

— Е? И какво има?

— Лошо е при нас, другарю директор! — намеси се смело Танушева. — Липсват най-елементарни условия за живеене и учение. Учениците ще се разбягат, въшки са ги налегнали…

— Баня ли сте дошли да искате? — прекъсна я почти с крясък Панчугов. — А в къщи на село все с бани и удобства ли сте живели досега?

Танушева помълча, за да не избухне. Тя огледа комфортно уредения кабинет на Панчугов с кожени меки кресла, със скъп персийски килим, в който краката потъваха като в гъста трева, и задъхана, едва сдържайки гнева си, каза неочаквано меко и за самата себе си:

— Не, другарю директор, не сме живели… Но туй не е вече лукс, а необходимост.

— Не е лукс, не е лукс! По-добре от вас знам аз какво е лукс и какво не е — каза заядливо Панчугов. — Но я ми кажете кой ви изпрати тука, Ралев ли?

— Не! Никой не ни е изпратил — заговориха изведнъж всички. — Ние сами…

— Та ние не сме вече малки, другарю директор! — каза Влада, подръпвайки Трифон изотзад да мълчи.

— Не сте малки, а не знаете как да се държите! — устреми Панчугов ядно святкащи очи към Зарко. — Ето, този там си позволява нахалството да стои пред мен, пред директора на завода, с ръце в джобовете! На какво прилича това?

Младежите неловко се спогледаха, без да отговорят. А Зарко така силно се изчерви, че сякаш от лицето му щеше да капне кръв. Той машинално пъхна ръцете си още по-дълбоко в джебовете, но размисли малко и изведнъж ги извади навън. Панчугов се сепна изненадан, направи крачка-две, а след това попита:

— А ти какъв си там, в училището?

— Ученик! — отговори вместо Зарко Трифон, който сега вече явно искаше да направи тук скандал.

Панчугов намръщен и с пренебрежение продължаваше да гледа Зарко, а после отиде зад бюрото си:

— Така! Значи такива ги подбира там Ралев?… Нищо не заслужава той, нищо не заслужавате вие!…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза