Воля

— Кой? Аз ли бе? — изпсува Трифон и скочи от леглото. — Ти знаеш ли ме кой съм аз и какъв съм? Аз с параход чак до Турция съм ходил и пак въшки не съм видял, а сега тука. Неговата едра набита фигура заплашително се движеше към средата на стаята.

Положението ставаше сериозно. Трифон и Пройчо можеха да се сбият. Момчетата едно по едно бавно се приближаваха към тях. Зарко скочи бързо от леглото и застана между двамата:

— Е, сега пък и вие! За глупости се карате!

Стефко врътна електрическия ключ на лампата и в стаята плисна силна светлина. Всички запримигаха и затъркаха очи.

— Дежурният иде, бягайте! — извика някой и лампата в миг угасна.

Момчетата се хвърлиха по местата си, някои се сблъскаха в тъмнината, друг се спъна и падна. Само след няколко секунди всички бяха в леглата си и замряха покрити, като отдавна заспали.

Но навън не се чуваха никакви стъпки и вратата не се отвори. Всички учители бяха на квартири из селото. Нощното дежурство в пансиона те смятаха за излишно тежко бреме и стояха само до биенето на звънеца за лягане. Рядко оставаше някой до по-късно. Нощното дежурство всъщност беше работа на възпитателите, а тях ги нямаше.

Зарко притвори очи и се замисли: „Какво да се прави?“

Положението наистина ставаше тежко. Той не че се боеше от трудностите, не. Много и далеч по-големи трудности бе срещал и преодолявал Зарко досега. Но това тук беше нещо съвсем друго. Ако бяха само двама-трима или дори десетина, би било лесно. Ще поговориш с един, ще убедиш друг — все ще се уреди някак. А те — осемдесет души. И всички от различни места, всички с най-различни характери и навици. Наистина, и в младежкото дружество бяха много и разни хора, но там е организация — има ръководство, актив, секретар…

Ех, да можеше сега да поговори с Бойко! Той сигурно би помогнал. Бойко е така умен, така сърдечен, пък и голям опит има в тая работа.

А какво ли би го посъветвала майка му? Цели дванадесет години тя работи с деца — и в село, и в града. И там са различни характери, и там сигурно е имало такива неща. Но тя се е справяла. „Мамо, мамо! Колко си ми нужна сега — въздъхна Зарко, но тутакси в главата му проблесна друга идея: — Ще отида при директора! Та нали и той е учител, педагог? Ще поговоря с него, ще му обясня всичко! Инак всички ученици ще се разбягат. Училището ще се опразни. А може и да го закрият!“

С тази мисъл той заспа.

8

Сутринта. Зарко нямаше време, а и неудобно беше да отиде при директора веднага — кой знае как щяха да изтълкуват това другарите му. Но след учебните часове, когато камбанката удари за обед, той реши да се лиши от храна и се престори на болен.

Легна в леглото и зачака учениците да заминат за стола.

Но тъкмо вече се канеше да излиза, вратата на стаята се отвори без предупреждение и вътре влезе непозната девойка. Слабичка, стройна, почти колкото него на ръст, тя беше облечена в тъмносиньо палто, черна престилка и зелено пуловерче. Пшениченорусата й съвсем права коса се спущаше до самите рамене и това придаваше още по-продълговат вид на и бездруго слабичкото й матово личице. Зарко я взе за някаква нова ученичка.

— Кой ви разреши да влизате в мъжките спални? — посрещна я той не много дружелюбно.

— Не се сърди, Зарко, аз имам разрешение! — каза тя и червените й пълнички устни се разтегнаха в усмивка, откривайки два реда хубави бели зъби, а кестенявите й игриви очи ту се спираха върху смутеното и изненадано лице на Зарко, ту шареха навред из стаята.

— Откъде знаете, че се казвам Зарко?

— Зная. Казаха ми. Аз съм новата възпитателка…

— Извинете! Помислих ви…

— Няма нищо! Случва се! — прекъсна го бързо девойката. — Но да оставим всичко това. Дойдох да се запознаем, да поговорим. Казвам се Надя Танушева. Може ли да поседнем, няма ли да закъснееш за храна?

— Не, заповядайте! Аз и без това нямаше да ходя.

Двамата седнаха до масата и поведоха дълъг разговор. Танушева питаше подробно за всичко. Тя вече бе научила много неща от директора, от учителите, от секретарката, знаеше по имена няколко от учениците и ученичките. Но това, което й разказа Зарко, тя отникъде не би могла да научи и затова беше много доволна. Той не забрави да спомене и за избягалите ученици, за случката между Пройчо и Трифон.

— Трябва да се действува бързо и енергично, другарко Танушева — завърши Зарко. — Нужни са тук не само учителите и възпитателите, а нужен е и здрав другарски колектив. Трябва ни младежко дружество.

— А нима не е идвал никой от околийския комитет на СНМ.

— Не, не е идвал… А може би е идвал, но не зная.

— Ясно-о! — проточи замислено Танушева и помълча, барабанейки с пръсти по масата, а после изведнъж каза: — Аз те познавам доста отдавна, говорил ми е за тебе другарят Чапай.

— Чапай! — подскочи Зарко от изненада. — Вие се познавате с другаря Чапай?

— Че какво чудно има в това? Бяхме заедно в младежка бригада. А после бях за малко и организационен работник, преди да завърша курсовете за възпитатели.