Воля

През времето, когато другарите му държаха устните и писмените изпити, всяка вечер до късно след полунощ той беше в общата занималия. Заедно с Надя Танушева разказваха уроци, решаваха задачи, рисуваха, чертаеха — подготвяха учениците и ученичките за всеки отделен изпит. И крайният резултат беше много добър. Общата оценка на IIа курс беше пълна петица, а на IIб курс не достигна само две десети да го догони.

Започваше сега най-опасният изпит — практика! Тук вече никой на никого не можеше да помогне. Успехът зависеше само от това, какво и как си работил през изминалите две учебни години и какво ще ти се падне да изработиш.

Формовчиците, леярите и пекарите бяха сравнително спокойни, защото знаеха, че ще им се падне работа, която постоянно са работили и в която са добили опит, ловкост, рутина.

Моделчиците обаче бяха в голяма тревога. На тях можеше да се падне да правят модели на най-прост изолатор „КТ — 95“, но и — най-сложен, като например плитка къдрава чиния, английски тип, или нещо там дявол знае какво друго.

Сега в моделния цех специализираха Зарко, Йонко, Петко и Влада Друмникова, която само три месеца преди изпита се бе прехвърлила тук от леярния цех, защото не можела да понася задевките на някакъв млад работник.

— Е, Друмче, май че ще станем невинни жертви за „общото благо“? — пошегува се с нея Зарко на път за завода.

— Ох, кой ли ме дявол караше да се прехвърлям при вас! — чукна се девойката по главата и едва ли не заплака от яд.

— Та кой ме дявол караше
на седянка да ходя!
Де, гиди, мале, младини,
младини, мале, лудини!

— запя Йонко с приятния си звънлив тенор. Цялата група ученици и ученички подхванаха отпев:

— Де гиди, мале, младени,
младини, мале, лудини!

— Пейте сега, пейте си! — закани се Влада. — Ще ви видя довечера как ще ревете!

— Кураж, Друмче! — обади се Павката, който винаги се бе смущавал и изчервявал и от най-обикновен разговор с чернооката и хубава девойка, но сега кой знае откъде бе придобил смелост. — Аз, ако се падна някъде наблизо, непременно ще ти помогна!

— Благодаря ти, Павка! — каза с признателност Влада.

Павката изведнъж се изчерви и почувствува, че земята под краката му се клати.

Още от двора учениците се разделиха на групички и всяка се отправи към своя цех.

— Павка, стискай палци! — подвикна с отчаяние Влада от вратата.

Павката веднага стисна палци, но тутакси се разколеба:

— Сега стискам, ама после няма да може, защото инак… ще ме скъсат!… — И все пак за Влада Друмникова той геройски би стоял и три дни със стиснати палци, но не беше твърде сигурен дали с това ще й помогне нещо.

Изпитната комисия беше голяма. В нея влизаха директорът на училището Константин Ралев, директорът на завода Тихомир Витанов, двамата класни ръководители, майсторите и началниците на основните цехове в завода. Предвождани от Ралев, те минаха по цеховете да проверят дали всичко е в ред за изпита и дали нещо не липсва.

— Ой, страшно! — трепереше Влада. Но не по-спокойни бяха и другите трима абитуриенти от моделния цех.

Комисията се върна и спря при четиримата. Директорът Ралев извади от джеба си няколко билетчета от плътна бяла хартия, разбърка ги и ги постави на тезгяха:

— Теглете!

Макар и най-страхлива, първа опита щастието си Влада Друмникова. (Това треперене от неизвестността най-после й бе дотегнало.) Тя издърпа билетчето и тутакси изкрещя радостно:

— „Ер-ем-ка-две!“

— „Делта двадесет!“ — извика след нея Йонко.

— „Дюрферунг!“ — сепнато обяви Петко.

Само Зарко нищо не извика, нищо не продума. Билетчето не успя да се задържи между двете му треперещи ръце и падна на пода. Бай Михо се наведе, вдигна го и прочете: „Плитка чиния — къдрава, английски тип № 18!“

През цялото си двегодишно стоене в училището и завода Зарко бе гледал, но никога не бе правил сам такава чиния.

— Горе главата! Не се отчайвай! — пошушна му бай Михо. — Нали помниш червеното лале?…

„Но тогава го правихме двамата, а нямаше и комисия!“ — искаше да каже момчето, но замълча.

— Ако смятате, че е трудно за него, нека тегли втори билет! — каза Витанов.

— Не! — извика сега Зарко. — Ще работя чиния!

Комисията се отдалечи. Абитуриентите се заловиха за работа. Бай Михо изостана малко назад, почака другите да се скрият зад съседната врата и каза:

— Не се плашете, деца! Работете спокойно, както съм ви учил. Ако обичате бай си Михо, няма да го посрамите!