Воля

Стройно и величествено гръмна националният химн. Публиката стана на крака. С гордост и благоговение родителите слушаха и не откъсваха погледи от своите стройни, напети чеда, които днес получаваха пътния си лист за живота. Едва стихнали последните акорди на химна, Танушева даде нов тон и хорът запя „Интернационалът“. Бай Михо и бай Васил, които стояха в първата редица от края, се спогледаха с блеснали очи и започнаха тихичко да пригласят, а после отпуснаха гласове. Подеха постепенно песента и другите работници и скоро целият салон се превърна в един огромен и могъщ работнически хор. Когато песента свърши, най-силно от всички ръкопляскаха двамата майстори. Те се гледаха с щастливо светнали лица и всичко у тях говореше: „Хубавичко си попяхме, а? Какво ще кажеш? Също като едно време!“

Самодейците изпълниха най-хубавите песни, стихотворения и танци, които бяха подготвили през последните две години, и завесата се спусна.

Зрелостниците се оттеглиха долу, до сцената, в очакване на най-важния момент — раздаване на дипломите. Кое от секретарката, кое от училищния прислужник дядо Стайко те вече знаеха, че всички са издържали изпита и че по устен има само двама с по един поправителен за есен, но все пак се тревожеха и вълнуваха.

— Дядо Стайко е стар и недовижда — говореше Стефко. — А секретарката може и да не казва истината, тя няма право…

— Ох, какви ли тройки са ми нанизали! — казваше с явна неискреност Влада, която се очертаваше като първенец между девойките.

— Стига пък ти ма! — ядоса се Тошко. — Ако на тебе са нанизали тройки, на нас трябва да нанижат нули колкото големи гевреци!

Зрелостниците говореха шепнешком, споделяха мнения и предложения кому колко са писали учителите по машинознание, чертане, по технология или друг някой предмет, спореха, хващаха се на бас, мъчеха се да отгатнат кои ще бъдат наградени.

Мълчеше само Зарко. Той бе устремил тъжен поглед към своите другари и мислеше. Ето че дойде денят на раздялата. Ще се пръснат тия мили момчета и момичета из всички краища на страната и никога вече няма да се съберат заедно, както през тия изминали две години. А какъв живот, какви игри, какви весели и тъжни моменти са преживели заедно! Какъв колектив се разрушава днес! А само като си помислиш какво беше в началото! Седем души избягаха…

Хората от предните редици в салона се размърдаха. Няколко души един по един бързо изчезнаха в страничната врата. Когато завесата отново се разтвори, на сцената зад голямата учебна маса, донесена от общата занималия и покрита с червена покривка, седяха всички учители и главните майстори. Сред тях на централно място бяха директорът Константин Ралев и директорът на завода Тихомир Витанов. Учениците и работниците ги посрещаха с неудържима радост. Те ръкопляскаха, скандираха за всеки ръководител и учител поотделно „да живее!“, а после целият салон ехтеше от „ура“.

Дядо Стайко дотътри на сцената една училищна катедра и сложи на нея чаша вода. Някой щеше да говори.

— Ех, дано не е много дълго! — прошепна Павката.

Константин Ралев стана и се отправи към катедрата. Облечен в черен костюм и бяла риза, върху която тежко падаше тъмна копринена вратовръзка, той имаше строг и внушителен вид. Но устремиш ли поглед в белите му като сняг коси и мустаци, в откритото му високо чело и черните очи с надвиснали над тях бели вежди, изведнъж ти става близък и мил. За тези две години старият педагог бе значително отслабнал и лицето му се бе набраздило с нови бръчки. Ходеше забележимо прегърбен, понакуцвайки от ревматизма в левия си крак. При катедрата той дълго стоя, бършейки с кърпичка очилата си, докато престанат възторжените викове и ръкопляскания, а после започна тихо и развълнувано:

— Мили деца, скъпи другари! Днес е щастлив ден, голям празник за вас и за нас — учителите и ръководителите на завода. Днес ние сме се събрали тук да приберем урожая на нашия двегодишен труд. А този урожай е богат! От днес нашата родна керамична индустрия има нови седемдесет и двама млади, енергични, готови за трудови подвизи майстори керамици.

Директорът говори кратко, но всяка негова дума беше добре обмислена, преценена и отекваше в душите на младите хора като призивен звук на бойна тръба:

— Влейте своите сили за изграждането на социалистическото ни отечество! Дайте, ако трябва, и живота си за благото на народа!

Могъщо „ура“ като пред решителна атака избухва след последните му думи.

Секретарката донесе на катедрата папката е дипломите и директорът започна лично да ги раздава. За всекиго той намираше да каже по няколко мъдри, напътствени думи, на всекиго стискаше сърдечно ръка и го изпращаше с бащинско „Добър път в живота!“

Зарковата диплома заедно с тия другите отличници той бе оставил накрая. И когато най-после извика Захари Нинов Белев и пред него се изправи безръкият момък, на когото също трябваше да стисне ръка, старият учител развълнувано сне очилата си, избърса ги с кърпичката си и заговори: