Воля

Зарко се замисли. „Ще дойде денят, когато ще защищавате себе си и честта на училището!“ — спомни си той думите на директора. А после, кой знае как, пред очите му изпъкна болничната стая, в която бе лежал някога, меката приповдигната възглавница, кръвопреливният апарат, контролната стъкленичка на който отброяваше капка, след капка, майка му, надвесена над него — слаба, измъчена и бледа. Спомни си Николай Данилич — този едър, снажен съветски воин с детски усмихнати сини очи, който говори с мекия си гръден баритон: „Ну Захарий, геройство навсякъде и всякога може да се прояви — та ако щеш, даже и тук, в тази стая, на това болнично легло!“

А сега Зарко не лежеше бинтован и безпомощен в болнично легло, не чакаше на чужди ръце. Зад него бе останал дълъг и криволичещ път, осеян със страшни трудности и големи победи.

Той решително отметна падналия на челото му кичур коса и се залови за работа.

В цеха беше тихо. Чуваше се само лекото стъргане на ножовете в крехкия гипс и припляскването на каишите по трансмисиите. От комисията тук бяха останали само бай Михо, бай Васил и други двама майстори, които мълчаливо се разхождаха в дъното на огромното помещение и наблюдаваха някой да не разговаря с абитуриентите, да не им помага.

Зарко направи с гипс първата отливка и започна да дълбае с ножа чинията. Четири часа той упорито и напрегнато работи, без да се изправи, без да повдигне глава от шеметно въртящото се колело. Пот на струйки се стичаше от челото, от лицето му, капеше върху модела и се попиваше мигновено от ненаситно жадния гипс.

Най-после чинията беше готова. Той я изглади грижливо и отля върху нея гипс, за да й направи калъп. Всичко вървеше много добре. Зарко дори се поразвесели и беззвучно започна да си подсвирква с уста. Оставаше само да се заглади горната част на калъпа.

Но точно в този момент вратата се отвори. Влязоха двамата директори. Зарко ги зърна само с крайчеца на лявото си око. Ръцете му потрепериха и неволно забиха ножа по-силно в затвърделия гипс. Калъпът се откърти от модела, изхвръкна от колелото и с трясък се разби на пода.

— Какво стана? — дотича изплашен бай Михо.

Бледен, убит, Зарко стоеше като онемял.

— Нищо! — каза бай Михо. — Та то само калъпът е паднал, колко му е да се направи нов!

Чак сега момчето се съвзе. Наистина, моделът беше здрав. Иначе трябваше отново да дълбае, а определеното време за изпита бе вече към края си.

Зарко с удвоени сили и внимание се зае да отлива нов калъп. След четиридесет и пет минути той беше готов. Зарко го оглади, после направи и работния пръстен, остави всичко на тезгяха и уморено се отпусна върху сандъка, който служеше за стол. Вместо за осем часа той бе свършил работата си за шест часа и двадесет минути.

Когато комисията дойде, специалистите дълго оглеждаха работата на Зарко. Те говореха шепнешком, съветваха се нещо помежду си и накрая контрольорът по качеството Симеон Киров каза:

— Отлично! Пети разред! Има ли някой нещо против?

— Пети разред! — отговориха като ехо и другите.

Бай Михо Чудото се спусна, сграбчи своя ученик и като се повдигна на пръсти, за да достигне лицето му, просълзен го целуна по бузата.

— Браво мойто момче, не ме засрами!

Не бяха го засрамили и другите трима.

18

Този юнски неделен ден се случи и слънчев, и прохладен — духаше лек северен ветрец. Още от рано сутринта, та дори и от вечерта, с влакове, с каруци или коне запристигаха гости. Учениците от първия випуск на училището за трудови резерви „Венера“ бяха поканили родителите и близките си да присъствуват на тържествения годишен акт.

Тържеството трябваше да започне в десет часа. Училищният салон вече бе препълнен и нямаше откъде да се минава. На първия ред в средата седеше директорът на завода Тихомир Витанов, а от двете му страни — ударниците и рационализаторите от завода със святкащи на гърдите им ордени и трудови отличия. На втория ред бяха началниците, майсторите и специалистите, а зад тях — работници, работнички, родители, селяни от Пелинково. В един край се бяха събрали голяма група първокурсници, но те — едно, че трябваше да освободят столовете за гостите, и друго, че седнали, не можеха да виждат добре към сцената — бяха се изправили в ъгъла до стената и с нетърпение очакваха да започне тържеството.

Най-после червената завеса помръдна, а после изведнъж сякаш се разцепи на две, надипли се към страничните стълбове и сцената се откри. Там, подредени в три концентрични полукръга, беше училищният хор. И младежите, и девойките бяха облечени в синя дочена униформа с монограмчета по яките на куртките, с широки кожени колани на кръста. Над тях от стената бащински сериозно гледаше ликът на Димитров.

Появи се иззад кулисите Надя Танушева в ученическа униформа.