Време на промени

Но разбира се Стирон, а не аз, бе провъзгласен за септарх на Сала. Коронясването му бе извършено в изключително тържествена обстановка, защото макар да бе още млад, той щеше да заеме поста първи септарх на провинцията. Другите шест септарха на Сала също се явиха в столицата — само при подобни случаи се допускаше събирането им в един и същи град — и после започна едно продължително и шумно тържество, с пирове, знамена и фанфар. Стирон бе в епицентъра на това тържество, а аз в покрайнините и така трябваше да бъде, макар че това ме караше да се чувствам по-скоро ратай, отколкото принц. Веднага след като зае трона, Стирон ми предложи титли, земя и власт, но не очакваше наистина да приема и аз не го разочаровах. Освен ако септарха не е недъгав, във всички останали случаи най-добре ще е по-младите му братя да са далеч от него, защото помощта им в управлението е най-малкото нежелана. Ето защо, малко след като приключи траурният период аз напуснах Сала.

Заминах за Глин, земята на майка ми. Там обаче, събитията се развиха неблагоприятно и след няколко години се преместих в горещата провинция Манеран, където си извоювах жена станах баща на синовете си, бях провъзгласен за принц, но не само по наследство и живях щастливо и доволно, докато не дойде времето на промени.

6

Може би най-добре ще е да ви представя с няколко думи географията на моя свят.

На планетата Бортан има пет континента. В нашето полукълбо са два — Вилейда Бортан и Шумара Бортан, или с други думи, Северният свят и Южният свят. Дълго е пътешествието по морето от бреговете на тези два континента до земите в другото полукълбо, които се наричат съответно Умбис, Дабис и Тибис, или Първи, Втори и Трети.

Почти нищо не мога да ви разкажа за тези далечни земи. За пръв път са били изследвани преди седемстотин години от септарха на Глин, който е платил за любопитството с живота си. Нито едно човешко същество не обитава тази хемисфера. За Умбис се знае, че е по площ колкото Изгорените низини, но далеч по ужасен, защото от недрата там често бликат златисти пламъци. Дабис е покрит с джунгли и маларични блата, а многобройните чудовища са предизвикателство за нашите млади войни, жадуващи да докажат своята мъжественост. Тибис е скован в ледове.

Нашата раса не е белязана с любов към пътешествията. Самият аз също не съм роден пътешественик, просто обстоятелствата ме превърнаха в такъв. Макар в жилите ни да тече кръвта на древните земляни, които не са се поколебали да завладеят звездите, ние, бортанците предпочитаме да си стоим у дома. Колкото и да се отличавам от своите сънародници в начина си на мислене, никога не съм жадувал да зърна снежните полета на Тибис или блатата на Дабис, освен може би в ранното си детство, когато вселената за мен е била една голяма загадка. Дори пътуването от Сала до Глин за нас вече е нещо голямо, малцина са онези, които са прекосили от край до край континента, камо ли да са дръзнали да стигнат до Шумара Бортан, както направих аз.

Както направих аз.

Вилейда Бортан е люлката на нашата цивилизация. В произведенията си, картографите я изобразяват като голяма правоъгълна земна маса, със заоблени краища. Две широки вдлъбнатини прорязват периферията й — на север, почти по средата между източния и западния край е разположен Полярният пролив, а на противоположния южен бряг — Шумарският залив. Между тези два обширни водни басейна лежат Низините, простиращи се по цялата дължина на континента от север на юг. Най-високата точка на Низините не се издига на повече от пет човешки боя над морската повърхност, а в по-голямата си част, особено Изгорените низини, са разположени дълбоко под морското ниво.

Съществува легенда за очертанията на Вилейда Бортан, която знаят дори децата. В нея се разказва, че веднъж, големият червей от ледовете Хрунгир, роден във водите на Северно полярно море се събудил и размърдал обхванат от необичаен апетит, е след това се заел да гризе от северния бряг на Вилейда Бортан. Близо хиляда години гризал червеят и така прокарал Полярния пролив. Сетне, натъпкан до пръсване от охолното хапване, той изпълзял на брега за да си почине и да смели изяденото. Ала стомахът не му давал мира и Хрунгир запълзял на юг, с което предизвикал хлътването на земята под неимоверната му тежест, а за компенсация на запад и изток се издигнали високи планини. Най-дълго почивал червеят на мястото на Изгорените низини и затова тук хлътването било най-изразено. С течение на времето, апетитът на чудовището отново се пробудил и то продължило пътя си на юг, достигайки до планинската стена, която пресичала континента от изток на запад. После червеят отхапал част от планината за да си прокара път, създавайки прохода Стройн и изпълзял на южния бряг. Последвал нов пристъп на глад, в следствие на който се появил Шумарския залив. Нахлулите води запълнили празнината, повдигнали се и отнесли Хрунгир до самия Шумарски континент, където живее и до днес, в дълбините на вулкана Вашнир и от време на време изпуска отровен дим. Така разказва легендата.