Време за умиране

Грешен отговор. Но разбираем. Да бъдеш сравнително добър гард или играч в отбора на колежа и да стигнеш до безплатния автобусен превоз до колежа в Линкълн несъмнено бе някакво постижение. Да излезеш на терена на стадион „Мемориал“ дори и като резерва автоматично те доближава до най-добрите. А фактът, че не си успял да сключиш професионален договор с някой отбор от Националната футболна лига, не е чак толкова голям срам. В света на спорта често става така, че линията между успеха и провала е много тънка, а причината да се окажеш от едната или другата й страна — твърде относителна. Тези хора бяха част от елита в продължение на двайсет години — отначало в квартала, после в града, региона, може би и щата. Популярни, глезени от фенове и от момичета, още от осемгодишни забравили какво е да губиш битка.

С тази разлика, че никога не бяха водили истински бой. Бяха безкрайно далеч от битките на хората, на които им плащаха да се бият или да умрат. Перченето и блъскането в училищния двор, на тротоара пред сладкарницата или късно вечерта пред боулинг залата е толкова далеч от истинския бой, колкото са далеч от „Супербоул“ двама дебелаци, разменящи си лениви пасове в парка. Тези момчета бяха аматьори. При това самодоволни аматьори, свикнали да печелят само от репутацията си или от предимството в количествено отношение. В реалния свят щяха да са мъртви още преди да замахнат.

В конкретния случай ставаше въпрос за лош избор на оръжие. Най-добро е стрелящото оръжие. След него идва пробиващото, а на трето място е режещото. Тъпите инструменти са далеч по-назад в списъка, защото забавят бързината на ръката. Неконтролируемата инерция при употребата им е неизгодна, когато се пропусне първият удар. И още нещо: когато се наложи да ги използваш, замахът задължително трябва да бъде отвътре навън, за да слееш ускорението и удара в едно плавно движение.         Но тези двамата бяха застанали рамо до рамо и това предполагаше замах отвън навътре, което означаваше чукът и френският ключ да отлетят първо назад, да спрат и едва тогава да се насочат към целта. Първата част на това движение е ясна като телеграфно послание. Най-категоричното предупреждение на света, никаква изненада. Все едно, че пускаш обява във вестника или изпращаш телеграма чрез „Уестърн Юниън“.

Ричър се усмихна. Той беше израснал във военни бази, пръснати по целия свят. Беше се сражавал с твърдото като кремък потомство на морските пехотинци, усъвършенствайки бойните си умения срещу жестоките банди местни хлапаци по прашните улици на Азия и влажните улици на Европа. В сравнение с тях тези типове, помпали мускули из затънтените градчета на Тексас, Арканзас или Небраска, приличаха на пухена възглавница. Докато тях ги бяха учили да тичат и скачат, за да уловят топката, него го бяха размазвали и изправяли на крака професионалисти, които могат да ти строшат врата толкова лесно, че разбираш какво се е случило едва когато решиш да кимнеш и главата ти се търкулне на улицата. Сама, без тялото…

— Носим ти едно послание, приятел — обади се онзи с френския ключ.

— Наистина ли? — погледна го Ричър.

— Всъщност въпрос — уточни младежът.

— Съдържа ли трудни думи? — попита Ричър и направи малка крачка напред и вдясно. — Ще ти трябва ли време да го формулираш?

Застана директно срещу двамата си противници. На равно разстояние от двамата, някъде около два метра и половина, така че, ако неговата позиция отговаряше на шест часа на часовниковия циферблат, позициите на противниците му бяха съответно на единайсет и един. Мъжът с Френския ключ се падаше вляво от него, а другият с чука — вдясно.

Пръв се раздвижи мъжът с френския ключ. Той прехвърли тежестта на тялото си на десния крак и направи къс замах назад с тежкия инструмент, предназначен да освободи силата на свитите мускули, а после да го стовари хоризонтално върху лявата ръка на Ричър — някъде между рамото и лакътя. Не беше пълен идиот, защото направи доста приличен опит за пръв удар.

Но движението така и си остана недовършено.

Прехвърлил тежестта си на левия крак, Ричър нанесе удар с десния. Действието му беше светкавично, в същата посока и със същата скорост, дори малко по-бързо. Още преди френският ключ да прекрати движението си назад и да се стрелне напред, подметката на Ричър потъна в коляното на едрия младеж и му строши капачката. Останките й потънаха дълбоко, разкъсвайки хрущяли и сухожилия. Ставата се измести и се обърна наопаки. Коляното се огъна навътре, заемайки недопустима и дори абсурдна позиция за всяко нормално коляно. Човекът започна да се свлича, но Ричър забрави за него още преди тялото му да измине два сантиметра във вертикална посока и преди в гърлото му да се роди писъкът на болка и ужас. Просто се плъзна от външната му страна и го изтри от паметта си. Той вече беше невъоръжен и еднокрак инвалид, а Ричър никога не обръщаше внимание на еднокраките инвалиди.