Време за умиране

— Този път е ядосан. Иска действия. Но се случва нещо странно. Когато ми се обади, останах с чувството, че продължава някакъв разговор.

— Какво?

— Явно беше притеснен. Едновременно с това и доста кисел, сякаш не го приемаме на сериозно. Сякаш беше осъществил предварителни, но безплодни контакти. Сякаш сме пренебрегнали предупрежденията. Аз останах с усещането, че е разгърнал на трета страница, докато ние все още сме на първа.

— Май започва да си губи ума.

— Освен ако…

— Освен какво?

— Освен ако не е разговарял веднъж или два пъти с някой от нас.

— Не и с мен — обяви Джонас Дънкан.

— Нито пък с мен — добави Джаспър Дънкан.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Питам, защото няма друго обяснение. Да не забравяме, че не бива да обтягаме отношенията си с тоя тип. Той е безкрайно неприятен и доста опасен.

Братята на Джейкъб едновременно повдигнаха рамене. Наближаваха шейсет, яки и обрулени от живота, солидни като пожарни кранове.

— Хич не гледайте мен — обади се Джонас.

— Мен също — побърза да се обади Джаспър.

Само Сет Дънкан мълчеше. Не беше казал нито дума. Синът на Джейкъб.

— Какво не ни казваш, момче? — попита баща му.

Сет бавно вдигна очи от масата. Алуминиевата шина правеше лицето му странно. Баща му и двамата му чичовци го гледаха втренчено.

— Не аз счупих носа на Елинор тази вечер — промълви той.

11

Джаспър Дънкан отвори един от кухненските шкафове и измъкна начената бутилка уиски „Ноб Крийк“. После пъхна пръсти в четири очукани чаши на плота и ги пренесе на масата. Махна тапата на шишето, наля четири щедри дози и ловко плъзна чашите по издрасканото дърво. Част от малък и познат на всички ритуал. Роднините му го изчакаха да седне и отпиха по глътка. Стъклените чаши изтропаха обратно на масата. Четири глухи почуквания, прозвучали необичайно силно в тишината на нощта.

— Започни отначало, синко — въздъхна Джейкъб Дънкан.

— Сам ще се оправя — поклати глава Сет Дънкан.

— Като те слушам, май няма да се оправиш.

— Той е мой клиент.

— Беше, преди време — поправи го Джейкъб. — Но ние сме семейство и вършим всичко заедно. Няма такова нещо като странични сделки.

— Оставяхме пари на масата.

— Няма смисъл да се връщаме към миналото. Ти откри човек, готов да плати по-висока цена за една и съща стока, и всички бяхме доволни. Но наградата носи рискове. Никой не дава пари за нищо. Няма безплатен обяд. Затова казвай какво се случи.

— Закъсняхме с една седмица.

— Нищо подобно. Никога не работим с фиксирани дати.

Сет Дънкан не отговори.

— Какво? — изгледа го Джейкъб Дънкан. — Да не би да си гарантирал датата на доставката?

Сет Дънкан мълчаливо кимна.

— Направил си грешка, синко — поклати глава Джейкъб. — Отлично знаеш, че не можем да си позволим фиксирани дати. Стотици фактори са извън нашия контрол. Например метеорологичната обстановка.

— Използвах най-лошия сценарий.

— Твърде много мислиш. Винаги има нещо по-лошо от най-лошото, бъди сигурен в това. И тъй, какво стана?

— Двама се появиха у дома. Преди три дни. Негови хора. Опасни типове.

— Къде беше Брет?

— Принудих се да му кажа, че ги очаквам.

— А наистина ли ги очакваше?

— Горе-долу.

— Защо не ни каза?

— Защото ще се оправя сам.

— Май не се оправяш много добре, синко. Какво искаха тези хора?

— Казаха, че носят съобщение от шефа си. Бил много недоволен. Казах, че разбирам. Обяснявах, извинявах се. Но те отвърнаха, че това не е достатъчно. Имали заповед да оставят следи. Казах им да не го правят, защото имам бизнес и се срещам с хора. Те обаче държаха на своето и удариха Елинор.

— Просто ей така?

— Първо попитаха и ме принудиха да се съглася. Принудиха и нея. Накараха ме да я държа, докато я удряха. По-късно й се извиних. А тя рече: „Каква е разликата? Те сега или ти по-късно?“ Знаеше, че съм много ядосан.

— После?

— Помолих за една седмица отсрочка, но те ми дадоха четирийсет и осем часа.

— Значи тази вечер отново са се появили?

— Да. И повториха всичко.

— А кой е онзи тип в ресторанта? Някой от тях?

— Не. Вече ти казах, че го виждам за пръв път.

— Случаен минувач, както предполагахме — обади се Джонас Дънкан. — Защитник на слабия пол.

— Е, добре поне, че той ни се махна от главата — каза Джейкъб.

Миг по-късно дочуха скърцане на гуми по чакъла. Някакъв автомобил влизаше в алеята им. Движеше се бавно, моторът виеше на ниска предавка. Спря на известно разстояние от къщата, без да изключва двигателя. След кратка пауза се разнесе глух тътен, сякаш примесен с изпускането на въздух от гърдите. Нова пауза, после чуха втори подобен тътен. Автомобилът се оттегли. Този път по-бързо, с превключване на скоростите. После отново се възцари нощната тишина.

Джонас Дънкан пръв стигна до вратата. На петдесетина метра надолу по алеята се виждаше странна купчина, осветена от луната. На двайсет започна да му става ясно какво представлява тя. На пет вече можеше да установи и състоянието на младите горили.

— Май не ни се е махнал от главата — промърмори той. — Още не.

— Кой, по дяволите, е този тип? — промърмори Джейкъб Дънкан.

Сет Дънкан и чичо му Джаспър не казаха нищо.