Време за умиране

— Нещата бавно започнаха да се влошават. Възникна спор с един от съседите. Стара история, отпреди двайсет и пет години. Напрежението нарасна. Стигна се дотам, че в края на лятото реколтата на въпросния съсед остана на полето. Фамилията Дънкан просто отказа да я извози и тя изгни. През онази година човекът не получи нищо за труда си.

— Защо не е потърсил друг превозвач?

— По онова време семейство Дънкан вече държаха транспорта в целия регион. Никой превозвач нямаше сметка да бие толкова път само за реколтата от една ферма.

— А защо не я е прибрал със собствени сили?

— Всички си продадоха камионите. След подписания договор не виждаха смисъл да ги запазят, а и ипотеките ги притискаха.

— Би могъл да наеме транспорт еднократно.

— Нямаше дори да излезе през портала. Една от клаузите на договора гласеше, че само камионите на Дънкан могат да извозват стоката от фермата. Нямаше начин да я оспори в съда, а още по-малко извън него. По това време футболистите бяха вече на сцената. Първото поколение. Днес би трябвало да са старци.

— Тотален контрол, а? — подхвърли Ричър.

Винсънт кимна.

— Всичко е много просто. Или работиш цяла година, след което трябва да извозиш реколтата, или си седиш на задника и не отглеждаш нищо. Фермерите живеят от сезон за сезон. Не могат да си позволят тотална загуба на реколтата. А фамилията Дънкан им хвана цаката. Може би случайно, може би в резултат на далновидност. Но в момента, в който осъзнаха какво държат в ръцете си, те с удоволствие започнаха да го използват.

— Как?

— На пръв поглед нищо кой знае колко лошо. Хората плащаха малко над уговорената цена и те се държаха прилично. Всъщност това е всичко.

— И ти правиш същото, нали?

— Ами да — отново кимна Винсънт. — Преди десет години това място се нуждаеше от ремонт. Дънкан предложиха да ми отпуснат безлихвен заем, ако подпиша договор за доставките с тях.

— И продължаваш да плащаш.

— Всички продължаваме да плащаме.

— А защо мълчите?

— Какво да направим? Революция? Няма как да стане. Хората трябва да ядат. А Дънкан са умни и никога не пипат прекалено грубо. Разбираш ли?

— Жабата в топлата вода — кимна Ричър. — Така го обясни съпругата на доктора.

— Всички го обясняваме така.

— Но в крайна сметка пак си сварен, нали?

— Да, ама не веднага — отвърна Винсънт, напълни една чаша с горещо кафе и я плъзна по плота. И тя носеше логото на НАСА. — Майка ми беше роднина с Нийл Армстронг — поясни той. — Първият човек, стъпил на Луната. Далечни братовчеди или нещо такова.

Ричър подуши парата и отпи една глътка. Кафето беше превъзходно. Прясно, горещо и силно.

— Президентът Никсън е имал готова реч, в случай че си останат горе — добави Винсънт. — Ако не успеят да излетят обратно. Представяш ли си? Седиш и гледаш Земята над себе си, докато въздухът ти свършва…

— Няма ли закони? — попита Ричър. — Срещу монополите, възпрепятстването на свободната търговия или други подобни неща?

— Да се обърнеш към адвокат означава да фалираш — въздъхна Винсънт. — Колко се точи едно дело? Две-три години? И през цялото време няма кой да ти извози реколтата. Това си е чисто самоубийство. Работил ли си някога във ферма? Управлявал ли си мотел? В края на деня хич не ти е до разни дебели книги по право, защото просто искаш да си легнеш.

— Потрошената кола на доктора не е дреболия — поклати глава Ричър.

— Съгласен съм. По-лошо е от обикновено. И всички сме разтревожени.

— Всички?

— Говорим помежду си. Главно по телефона. Споделяме информация, когато нещо се случи.

— И какво казват хората?

— Преобладава мнението, че докторът си го заслужава. Стигна твърде далеч.

— Защото е помогнал на пациентката си?

— Тя не беше болна. Тук става въпрос за интервенция.

— Според мен всички сте болни — сопна се Ричър. — Според мен вие сте банда безгръбначни страхливци. Какво трябва да се случи, за да се размърдате? Съгласен съм, че е трудно, когато човек е сам. Но ако се обедините и потърсите друг превозвач, той ще дойде. След като има достатъчно работа за Дънкан, значи ще има и за всеки друг.

— Но те ще ни дадат под съд.

— Нека ви дадат. Това означава три години да плащат съдебни разноски и да нямат приходи. Тогава ще разберат какво е.

— Мисля, че никоя транспортна компания няма да поеме техния бизнес — поклати глава Винсънт. — Нещата са нагласени така, че никой да не си пъха носа на място като това.

— Но все пак можете да опитате.

Винсънт не каза нищо.

— Както и да е — въздъхна Ричър. — Изобщо не ми пука на кого ще му извозят тон царевица, как и кога. Нито пък някой бушел или кварта боб — не знам с какво го измервате. Това сами можете да го решите. От вас зависи. А аз потеглям за Вирджиния.

— Не е толкова лесно — възрази Винсънт. — Тукашните хора са уплашени толкова отдавна, че вече не помнят какво е да не си уплашен.

Ричър не каза нещо.

— Какво мислиш да правиш? — погледна го Винсънт.

— Зависи от фамилията Дънкан. План А е да си тръгна на автостоп. Но ако те искат война, план Б е да я спечеля. Ще продължавам да трупам футболисти на прага им, докато се свършат. А после ще им отида на гости. Изборът си е техен.