Връхлита страховит легион

Ларомендис поклати глава, пъхна един малък кожен мях с вода през решетките и го предупреди:

— Пий бавно. По-добре от теб, както изглежда. Какво стана?

— Нашият господар, лорд-регентът, се ядоса, че сме изгубили граничния пост на Звезден кладенец, и стовари гнева си върху мен. Вече ме беше натикал в тъмницата и тъй като не можеше да ме убие, реши, че малко мъчения ще са от полза да покаже гнева си — обясни Гуламендис. Погледна към слънцето, което вече се снишаваше към стената на крепостта. — След час ще падне сянка и ще съм доста по-добре.

Ларомендис кимна към меха.

— Скрий го. Ще ти стигне за ден-два. — Хвърли поглед към отдалечилия се часовой. — Едва ли ще спрат да ти носят храна и вода. Предполагам, че искат само да те поизмъчат. Е, такова е времето.

— Да, няма много радост по света — съгласи се Укротителят на демони, повдигна сламеника и пъхна меха отдолу. — По-добре съм, отколкото изглеждам. Пращам нощем Чоял да ми донесе храна и вода. — Изкиска се, но гласът му бе унил. — Тези джуджета са толкова тъпи… Първия път ми донесе деликатеси от вечерята на самия лорд-регент, следващата — гнили зеленчуци.

— Ще направя всичко, което ми е по силите, за да те измъкна. — Ларомендис се наведе и погледна брат си право в очите. — Намерих Родината. Дома.

Лицето на брат му застина. Приликата между двамата бе изумителна, само дето Гуламендис бе малко по-нисък, по слаб и косата му бе по-светла, почти оранжева.

— Защо ме гледаш така? — попита Ларомендис.

— Ако си открил Родния свят, каква полза ще има от нас лорд-регентът?

— Става късно — рече Ларомендис и се надигна. — Не бива да съм тук, ако случайно се появи истински офицер. А на лорд-регента ще съм му нужен още известно време и заради това ти ще си в безопасност, макар и не с всички удобства. Освен това имам план.

Брат му се засмя.

— Ти винаги имаш планове.

— Трябва да те прехвърлим на Родния свят, защото там не само ще си в безопасност, но и Народът ще се нуждае от познанията ти.

— Демони?

— Може би. Но няма да кажа нищо повече. Ако те разпитват, по-добре да не знаеш много по въпроса.

Обърна се и се отдалечи забързано от клетката, като кимна на войника, който пазеше Гуламендис. Отиде в покоите си. Макар и неохотно, лорд-регентът бе признал, че магьосникът му е необходим, и му бе предоставил две стаи: едната за спане, втората за проучванията му.

Ларомендис не държеше тук нищо ценно, освен тетрадка с бележки, които бе подготвил, преди да се отправи на последното си пътуване, отвело го на Родния свят. Седна на леглото и я отвори. Когато стигна последната страница, посегна към малката масичка, където очакваше да намери мастилница и перо. Бяха преместени. Някой бе идвал и бе чел написаното.

Очакваше нещо подобно от лорд-регента. Премисли отново това, което бе чул от своите далечни родственици на Мидкемия за промените, преживени от неговия народ. Имаше много неща, които будеха възхищението му към таределите, но и много, което бяха изгубили по пътя си.

Един трапер от Ябон му бе разказал дълги истории за единайсетте гори на запад от неговия дом — проточили се колкото и желанието на Ларомендис да го черпи с ейл в странноприемницата „Ястребово гнездо“. Истории, описващи народ, съществувал в хармония с гората, народ доволен, макар и не щастлив от начина си на живот, народ, който можел свободно да се придвижва сред горските пущинаци. Мъжът не знаеше много за магията на елфите, но дори от малкото, което спомена, Ларомендис придоби следната представа: великите Тъкачи на заклинания и старите елдари все още съществуваха!

Не бе споменал това в доклада си пред лорд-регента по две причини. Първо, не разполагаше с доказателства, че разказът на трапера е достоверен, макар да усещаше с цялото си същество, че е. Второ, трябваше лично да провери колко са магьосниците в Елвандар и какви са способностите им. Немалко древни познания бяха изгубени при прекосяването на Звездния мост.

Толкова много от тези неща бяха преплетени с духовните връзки, свързващи ги с почвата на Родния свят, енергиите, извиращи от сърцето и душата на планетата, овладени и опитомени, за да служат на еделите, на Народа. Техният нов свят съдържаше различна магия и не беше никак лесно да се смеси това, което носеха със себе си, с това, което бяха открили тук. Седемте велики дървета, известни като Седемте звезди, бяха тяхната котва към старата магия на Родния свят. Но новата почва бе чужда почва на свят със свои закони и природа и при смесването се бе създала магична сила, която таределите поне в началото бяха контролирали с неимоверни усилия.

Таределските Тъкачи на заклинания вероятно можеха да се сравняват с всички, освен с най-добрите човешки и елфски магьосници на Мидкемия, но мнозина от тях бяха заплатили с кръвта си оцеляването на Народа. Те бяха почитани и припомняни в хрониките, но всяка подобна загуба отслабваше невъзвратимо силите на Народа.