Връхлита страховит легион

— Защото не си го питал. Баща ти бе мълчалив човек, отдаден на службата си. Не говореше много. — Долган кимна. — За разлика от моя баща, който обичаше да разказва истории. Спомних си и нещо друго — продължи Малачи. — Три големи моста били построени на нашия стар свят, или поне така казал дядото на баща ми. Два били вдигнати от хора и джуджета, а третият от орки. Един мост водел към света на цураните. Дори някой наш сънародник да е минал по него, цураните не пазят спомен за това. Вторият водел тук и по него на Мидкемия дошли хората и джуджетата. Оркският мост водел към трети свят и благодарение на това след края на Войните на хаоса вече не ни спохожда онази древна омраза към тях. Но казват, че част от хората и джуджетата тръгнали с тях. Може би — добави старото джудже — Изгубените елфи са построили свой мост, за да избягат от господарите си?

И без да чака отговор на риторичния си въпрос, излезе.

Известно време Долган и останалите мълчаха. После кралят заговори:

— Нищо чудно тези Изгубени елфи наистина да са построили свой мост, за да избягат от господарите си.

— И сега един се е върнал — допълни Алистан.

— Очевидно. — Долган кимна.

— Знай едно, притежателю на Чука на Толин — обади се глас зад тях. Долган и останалите се обърнаха и видяха, че Малачи е застанал на прага. — Едно последно нещо — добави той, насочил треперещ пръст към краля на джуджетата. — Твоят прадядо е довел нашия народ тук и е превърнал планините в наш дом. Брат му повел други племена към Каменните планини и Дорджин. Някога нашите сънародници били многобройни като листата по дърветата, но за всяко преминало по моста между световете джудже пет останали да воюват срещу безумието, което унищожавало света ни. — Старецът изглеждаше уморен от дългия разговор. Но все пак си пое дъх и продължи: — Ако Изгубените елфи се готвят да дойдат на този свят, трябва да свикате Събранието и да се подготвите за възможна война! Ако тези същества са наистина Изгубените елфи, значи са не само родственици на приятелите ни от Елвандар, но и на Тъмните елфи.

Долган кимна на Тоди и той поведе стареца към къщурката му.

Джуджетата се скупчиха около краля. Хогни, внукът на Долган, заговори пръв:

— Баща ми ми каза, че когато цураните дошли за пръв път — когато за пръв път чул за тях в онази пещера, където ти и чичо Ундел сте открили лорд Боррик да се крие от таласъмите — баща ми усетил някаква ледена буца в стомаха си.

Долган кимна.

— Да, аз също я почувствах.

— Мога да ви кажа само това, което видях — обади се рейнджърът. — Не зная как се нарича това същество, нито бях чувал допреди малко за Изгубените елфи.

— Може да е съвпадение — рече замислено Долган. — Може това същество да е от друга раса, която само прилича на елфите. В края на краищата цураните не приличат ли на хората? А може да си видял човек, който се е превъплъщавал на елф с помощта на магия. — Смукна от лулата и се замисли. — И все пак, ако наистина е някоя древна раса, която се готви да се върне…

— Предпазливостта изисква от теб да се готвиш, сякаш е точно това — рече рейнджърът. — Аз тръгвам за Елвандар, към кралицата и лорд Томас.

Долган го изгледа втренчено и каза:

— И аз идвам с теб. Ако някой помни тези дни, това е Томас. Често не може да си спомня далечното минало, ако не е подтикнат от конкретен случай, но ако е дошло време да сръчкаме Драконовия господар, то е точно сега.

— Ще яздиш ли? — попита рейнджърът.

Долган се засмя.

— Не. Може да съм стар, но не съм умрял. Между нашата страна и река Крудий има гъста гора, а и все още не съм видял кон, който да не мога да надбягам. Не се бой, няма да те карам да чакаш.

Хогни се размърда и се покашля.

— Какво има, момче? — попита го дядо му и вдигна вежди.

— Ти каза, че следващия път, когато ще ходиш в Елвандар, мога да дойда с теб.

Долган се намръщи, но въздъхна.

— Вярно е, че го казах. Приготви се. И кажи на баща ти, че ще трябва той да играе крал, докато се върна. Тръгваме след час.

Хогни се ухили и изтича да си приготви багажа, а Долган се обърна към Алистан.

— Много е млад. Още няма четирийсет.

Рейнджърът, който бе само с пет години повече, едва потисна смеха си. След миг обаче усмивката му изчезна, прогонена от мисълта пред какво се изправят.

Въпреки пращящия огън в помещението сякаш бе станало по-студено.

5. Преселението

Ларомендис довърши заклинанието.

В другия край на просторния двор, в голяма желязна клетка, под горещите лъчи на следобедното слънце, седеше брат му. Войникът, който охраняваше клетката, още не бе забелязал появата на магьосника, така че когато той произнесе заклинанието докрай и се доближи, мъжът видя не една, а две фигури — магьосникът бе придружен от капитана на охраната.

Часовоят ги изгледа учудено, без да си дава сметка, че единият е рожба на собственото му въображение. Чу офицера да му нарежда да се отдръпне и да остави двамата братя за кратко насаме, кимна и изпълни заповедта.

Гуламендис погледна брат си и се усмихна, макар че очевидно го болеше да го направи — устните му бяха изсъхнали и напукани от жегата. После попита:

— Как я караш, братко?