Връхлита страховит легион

През първия ден язди без затруднения — карсийските патрули поддържаха кралския друм чист от върлуващи банди. На няколко пъти зърна дивеч, включително мечка и елен, и знаеше, че наблизо трябва да има и ловци.

Съвсем до неотдавна моределите, Братството на Тъмната пътека, често навлизаха в околните гори и в подножието на Сивите кули и едно самотно пътуване като неговото би могло да се окаже самоубийствено. Но напоследък времената бяха много по-спокойни и най-лошото, което можеше да се случи на един пътник, бе да го погне банда бегълци от закона. И все пак из Зеленото лоно понякога се мяркаха таласъми, а трима или четирима от тях можеха вече да са опасни за самотен ездач.

Първата нощ направи бивак, без да пали огън, за да не привлича внимание. Завърза коня по-далече от лагера със същата цел. Беше готов да рискува и да го изгуби срещу опасността да бъде изненадан.

Нощта мина без инциденти.

На заранта бързо оседла коня. Животното бе едно от най-добрите, които можеха да му предоставят в Карсийския гарнизон, чудесен добре обучен млад жребец. Не беше особено бърз, но можеше да издържа на дълги преходи с добро темпо. Ако имаше късмет, до три дни Алистан щеше да стигне в Калдара.

След три дни спря пред вдигната в един тесен проход палисада. Две джуджета стояха на пост от двете й страни, макар от години това да не бе необходимо. Махнаха му да минава, тъй като го познаваха отдавна, и Алистан влезе в Калдара.

Красивото селце бе сгушено в уютна падина. Множество пътеки водеха към високите алпийски поляни, използвани за лятна паша, и надолу към долините, където зиме държаха кравите и овцете. Откъм източния край на селището, отвъд оградените ниви, имаше овощни градини.

Дървените къщурки бяха измазани с кал, за да пазят от зимните студове, и белосани. Сияеха ярко на светлината и само голямата къща в средата се различаваше с тъмния си цвят. Там живееха кралят и неговите помощници, както и немалка част от местното население. Голямата къща бе център на общинската активност и нерядко сутрин на пода й се пробуждаше почти цялото население. За разлика от измазаните с бяло, тази сграда бе построена по стария начин — дебели изправени стволове бяха завързани един към друг, едновременно за защита от несгодите на времето и от евентуално вражеско нападение. Подът бе застлан с каменни плочи, подредени върху трамбована глина толкова изкусно, че цепнатините между тях почти не се виждаха. Каменните плочи бяха също толкова непробиваеми при изкоп отдолу, колкото и дебелите стени при външна заплаха. Джуджетата бяха потомствени копачи и познаваха добре предимствата на тунелите при обсадна война.

Алистан дръпна юздите пред голямата къща, скочи на земята, разседла коня и избърса потния му гръб. Щеше да свърши работа поне на първо време, докато го отведат в конюшнята. Джуджетата не бяха любители на конете и държаха единствено товарни, които в този час вероятно вече бяха изкарани по нивите, тъй като бе време земята да се подготви за пролетна сеитба.

Тъкмо когато приключваше, откъм къщата се приближи едно джудже.

— Алистан! — провикна се то с нескрито удоволствие. — Какво те води насам?

— Дойдох да се срещна с дядо ти, Хогни. Той вътре ли е?

Брадясалото лице на младото джудже разцъфна в усмивка.

Джуджетата бяха доста дребни в сравнение с хората, но с широки плещи и мускулести тела. Обикновено достигаха най-много до пет стъпки височина и със своите пет стъпки и половин педя Хогни бе истински великан сред тях. В очите му трепкаха весели пламъчета:

— Дядо ми отказва да приеме сериозно своя сан, както винаги. Казва, че още бил „нов за тази кралска история“, тъй като не били минали и стотина години. Днес е на оран. Ела, ще те заведа.

Махна на едно момче и му нареди:

— Тоди, отведи коня в конюшнята на дядо и се погрижи за него.

Алистан изхлузи лъка от раменете си и го улови с привично движение на лявата ръка. Изпитваше известни съмнения — конят бе доста едър, а момчето нямаше и три стъпки, но пък щом Хогни бе готов да му гласува доверие, нямаше смисъл да спори. Вестите, които носеше, бяха твърде важни и неотложни, за да се занимава по-обстойно с коня, преди да се е срещнал с краля.

Минаха през селцето, излязоха от източната му страна, където няколко коня теглеха плугове, и тръгнаха през браздите към едно джудже с побеляла коса и дълга сива брада, което, плувнало в пот, натискаше с цялата си сила дръжките на железния плуг. Конете, подобно на господарите си, бяха яки, но дребни. Приличаха по-скоро на плещести понита, отколкото на истински коне, но Алистан знаеше, че това е специална порода, използвана от джуджетата от векове.

Долган, кралят на джуджетата и върховен пълководец на Калдара, спря да оре и махна с ръка.

— Алистан от Натал! Добре си дошъл!

— Поздрави и на теб, кралю Долган. Няма ли поданици, които да орат вместо теб?