Връхлита страховит легион

Лорд-регентът отиде до прозореца, погледна навън, въздъхна дълбоко и попита:

— Магьоснико, на кой свят си роден?

— На този, милорд. Далече на север в снежните земи, в подножието на Железните планини.

— Аз също съм се родил тук, но най-големият ми син се появи на бял свят на Утамиир — каза лорд-регентът. Магьосникът го знаеше, но си замълча: даваше си сметка, че господарят има нужда да говори. — Когато едва навърши десет сезона, го изведох на лов за дългорози и зеленомуцунести в равнините на изток от град Акар. Беше горещо — там е винаги горещо. И рядко вали, а когато завали, става порой и има гръмотевици. Наводненията често погубват деца и дребни животни. Светкавици разкъсват небето, сякаш самите богове воюват. — Обърна се и изгледа магьосника. — Ще изгубим този свят, магьоснико, както изгубихме Утамиир. — Наведе се над перваза на прозореца и се загледа в далечината. — Както изгубихме Катанджара, Шинбол и други. В епохата на моите деди сме завладявали звездите. Клановете на Седемте звезди са управлявали светове! — Поклати тъжно глава. — А сега идва край на нашето властване. Скоро ще се превърнем в бежанци.

Върна се при трона и въздъхна:

— Трябва да се приберем у дома. Това е единственото ни спасение. — Изгледа Ларомендис. — Нахрани се, почини, после се върни при първа светлина. Ще придружиш нашия Военачалник и един отряд скаути на Родния свят. Ще започнем подготовката за прехвърлянето. — Намръщи се и му нареди: — Тръгвай!

Магьосникът се поклони и забързано напусна залата. Доста работа го чакаше от този час до утрешния ден и не хранеше никакви илюзии, че ще му остане време да се наяде и да почива.

Искат се немалко усилия, за да подготвиш измяна.

4. Вестител

Конникът препускаше нагоре по склона.

Три дни езда без отдих бяха необходими на Алистан да стигне Карсийската твърдина. Спря в Каре само колкото да предаде отговора на търговците на запитването на графа, да хапне малко топла храна и да поспи няколко часа в меко легло и на зазоряване отново потегли. Тъй като преговорите засега вървяха добре, търговците можеха да изчакат.

Не бе споменал пред никого за онзи странен елф, тъй като не искаше да въвлича в това Кралството, освен ако не стане наложително. И без това не разполагаше с никакви доказателства за видяното, а всякакви обяснения можеха единствено и само да го забавят. Имаше нещо в поведението на онзи странен елф, което внушаваше усещането за заплаха. Ако не друго, той със сигурност бе опасен.

Най-бързият път за крепостта на джуджетата при Калдара бе през Зеленото лоно, гъстите гори, обхващащи по-голямата част от Крудийското херцогство. През първите десет мили от навлизането му към вътрешността районът бе изпъстрен с малки ферми, самотни хижи, пътища и пътечки, водещи към градовете Тулан, Каре и Крудий. Рехави горички заемаха равнината между тях, но след нея прерастваха в гъста мрачна гора.

Наталските рейнджъри отстъпваха само на елфите в умението да се придвижват бързо и безшумно през гъста гора, но когато опреше до открити пътища, нищо не можеше да ги спре да препускат главоломно. Рейнджърите бяха малко и сплотено общество, наследници на уникално рождено право. Техните предци бяха имперски кешийски водачи, елитни скаути на имперската армия, пристигнали в този район, когато Великата империя на Кеш започнала да се разраства на север. А след като Кеш се изтеглил от северните земи, изоставяйки своите колонии, водачите станали основната разузнавателна и следотърсаческа сила на местната милиция. Градовете обявили автономия и се съюзили в конфедерация, известна като Свободните градове на Натал. А водачите станали рейнджъри.

Рейнджърите не живееха в селища, а в лагери, местеха се непрекъснато и винаги бяха нащрек за опасност от Градовете. Чувстваха по-голямо родство с елфите на север, отколкото с гражданите, които закриляха, и приемаха за равни единствено кешийските водачи и крондорските следотърсачи, също наследници на онези далечни първопроходци. Трите групи дори имаха общ поздрав: „Нашите деди са били братя“. За тях това бе повече от връзка.

Мнозина рейнджъри бяха загинали рамо до рамо с войниците от Кралството и Свободните градове по време на цуранската инвазия и тъй като броят им бе малък, ударът се оказа много тежък. Алистан помнеше разказите на дядо си за Войната на разлома и беше изпълнен с опасения, че над тях е надвиснала опасност от подобна величина: знаеше, че едно повторно нашествие може да означава край за рейнджърите.

Бе се оженил наскоро и докато яздеше по сенчестите пътеки на Зеленото лоно, непрестанно се унасяше в мисли за своята млада жена, която бе оставил при майка си и баща си, след като разтуриха зимния лагер край Бордон и се подготвиха да се преместят в планините за пролетта и лятото. С жена му бяха говорили за децата, които се надяваха да имат, и сега Алистан се боеше, че ако подозренията му се окажат верни, може никога да не види тези деца.