Връхлита страховит легион

Магьосникът мълчеше. Това беше стар спор, бяха го водили и преди. Ларомендис и брат му се занимаваха с мистични изкуства, призвание, което дори в по-добри времена не предизвикваше уважение, а сега времената съвсем не бяха добри. Ларо беше Майстор на илюзията, заклинател, който можеше да убие воин, като използва волята и въображението си, създавайки толкова реална илюзия, в която противникът с един удар да покоси самия себе си. Гуламендис беше Укротител на демони и един от тези, които обвиняваха за ужасяващата участ, стоварила се върху Народа. Ларо и брат му бяха отгледани от майка си в едно далечно селце и тя знаеше, че синовете й са наследили голяма магична сила и ужасяваща дарба.

— Пак питам, безопасен ли е този свят? — повтори лорд-регентът.

— Мисля, че да, милорд. — Магьосникът млъкна, за да подбере думите си. — Както вече казах, събраните от мен познания доказват, че този свят разполага с могъщи закрилници, мъже и жени, които биха могли да създадат основата на армия, която да бъде пратена срещу онези, с които воюваме. — И добави предпазливо: — Може да намерим там съюзници.

— Съюзници!? — изрева лорд-регентът. — Джуджета, западнали елфи, хора!? Дали да не се съюзим и с таласъмите? Нима ще ме накараш да съм първият водач на нашия народ, който ще сключи примирие с онези, срещу които воюваме откакто свят светува? Да искаме помощ от създания, подходящи единствено да бъдат покорявани и пречупвани пред волята ни?

Ларомендис не отговори. Знаеше, че това е спор, който вероятно ще отнеме седмици и месеци на заседания на свикания от лорд-регента Събор. Знаеше също и че ако иска да спаси живота на брат си, трябва да направи така, че по време на Събора маговете учени и свещениците да убедят лорд-регента в правотата му. Беше дошло време, когато оцеляването на Народа зависеше от това една горда нация да се примири и да сключи съюз с народи, смятани открай време за техни врагове.

Още час лорд-регентът задава най-различни въпроси, за да събере информация за подготвянето на своя нов план, и накрая заяви:

— Ще прехвърлим в тази долина два клана и ще им заповядаме да завземат крепостта в северния край.

Ларомендис кимна. Тъмните елфи бяха оставили всичко, както си е било, и макар и обрасла с растителност и пострадала от времето, крепостта лесно можеше да бъде възстановена и използвана за отбрана.

— Солис и Матусик да се подготвят — нареди лорд-регентът и вестоносецът се поклони и хукна навън. Ларомендис запази безстрастно изражение, но вътрешно се усмихна. Солис бяха под командването на Себолтис, единствения оцелял син на Ундалин и негов любимец. Неочакваното решение даваше на Ларомендис малко предимство, защото ако дойдеше време за завоевателна война, лорд-регентът нямаше да е толкова силен привърженик на подобно решение, ако наследникът на неговия трон бъдеше изложен на риск. Също като брат си, Ларомендис си даваше сметка, че за да оцелее, Народът трябва да се промени. Ундалин не би имал нищо против завоюването на Мидкемия като изконен роден свят на таределите. Би могъл да постигне съгласие с живеещите в Елвандар, дори да признае тяхната кралица за законен владетел и да се откаже от кръвното си право — макар че Ларомендис се съмняваше в последното. Но щеше да настоява кралицата да властва над неговите сънародници и да не търси съюз с по-низши създания.

Ларомендис знаеше, че тъкмо този начин на мислене през поколенията е довел до загубата на милиони от Народа. За да оцелее, Народът трябваше да забрави мечтите си за завоевания и господство и да се съюзи с джуджетата и хората. Ала осъществяването на плановете му изискваше голяма доза късмет, тъй като на двамата братя не се гледаше с добро око. И все пак тъкмо върху тях бе паднало бремето да се опитат да променят лорд-регента.

На вратата се появи вестоносец, задъхан от тичането по коридорите и стълбите. Падна по лице пред лорд-регента и му протегна един свитък.

Лицето на лорд-регента потъмня: той разбра, че се потвърждават най-лошите му опасения.

— Гарджан-Дан е паднал. Демоните са пробили бариерата.

Ларомендис знаеше две неща: че демоните ще бъдат отблъснати и Бариерното заклинание ще бъде възстановено, но срещу голяма цена. Колко пъти още можеше да поправят бариерата и всеки път да губят воини, докато магьосниците се опитват да я възстановят? Веднъж, два пъти, три — но накрая Бариерното заклинание щеше да се разпадне окончателно и скоро след това техният град щеше да бъде обсаден. Стените на Тарендамар едва ли щяха да са голяма пречка за Демонския легион. Яката зидария и магията можеха да ги удържат най-много седмица, може би две, дори месец, но в края на краищата градът щеше да падне — и заедно с него щеше да си иде сърцето на Седемте звезди.

Лорд-регентът сложи крак на рамото на вестоносеца и го побутна встрани.

— Върви си! — извика и вестоносецът се подчини с облекчение, най-вече задето лорд-регентът не бе придружил заповедта си с унизителен ритник. В предишни дни можеше да стане и така, че главата му да се озове набучена на копие на входа на крепостта.