Върховната тайна

— Отново е болница като всяка друга. Новото ръководство „стандартизира“ сградите. Стените отново са боядисани в бяло, болните прекарват дните си пред телевизора или в игра на карти, пушат й си вземат успокоителните.

— А какво стана с охранителните системи „Крейзи Сикюрити“? Носеха приходи, трябва да си идиот, за да изпуснеш най-продаваната марка на пазара, а и най-доходоносната от експортната листа!

— Основният им конкурент откупи логото и Марката. Чрез тях ще привлече и клиентелата им. Системите ще бъдат произвеждани в нормални заводи и работниците ще бъдат мотивирани със заплати.

— Но в даден момент хората ще видят, че качеството вече не е същото.

— Е, дотогава ще мине известно време…

— А порнофилмите „Крейзи Секс“?

— Същото се отнася и за тях. Марката е продадена. Във филмите ще се снимат актриси, мотивирани единствено от размера на хонорара.

Люкрес се обръща към дървото на бъдещото човечество. Забелязва, че Изидор е записал, сетне задраскал възможността бъдещето да бъде унищожено от познаването на Върховната тайна.

— Тогава на въпроса: „Какво ни мотивира?“, получаваме следното:

1. Отстраняването на болката.

2. Отстраняването на страха.

3. Задоволяването на първичните нужди за оцеляване.

4. Задоволяването на вторичните нужди от удобство.

5. Дългът.

6. Гневът.

7. Сексът.

8. Наркотиците.

9. Личната страст.

10. Религията.

11. Приключението.

12. Обещанието за достъп до Върховната тайна.

— Извинете, че ви прекъсвам, но забравяте самия достъп до Върховната тайна, който, изглежда, стои над всичко останало.

— Да, значи 13: Достъпът до Върховната тайна.

Люкрес посочва с брадичка стъкленицата с мозъка на Финшер, поставена върху една колона.

— С една дума, цялото разследване беше проведено, само за да разберем това…

Журналистът лапва един бонбон.

— Не е толкова зле. Освен това си изяснихме какво представляваме всъщност.

— Слушам ви.

— Това, което определя човека, е онова мъничко, почти неназовимо нещо, което дори най-сложните машини няма да успеят да имитират. Финшер го наричаше мотивация, аз си мисля, че е нещо средно между хумора, мечтата и лудостта.

Изидор се доближава до Люкрес и започва да разтрива раменете й. Тя се отдръпва изненадана.

— Какво ви става, Изидор?

— Не ви ли харесва?

— Да, но…

— Тогава се отпуснете.

Той я разтрива по-нежно.

Люкрес хвърля поглед на часовника си.

— Ще закъснеем. Хайде, пригответе се бързо. Трябва да тръгваме.

147.

Музика от Менделсон. Присъстващите хвърлят шепи ориз върху младоженците, които излизат от кметството.

Люкрес и Изидор изглеждат умилени.

Споглеждат се заговорнически. Толкова са доволни, че успяха за самолета. Времето им стигна точно да отидат до Орли-Запад и да вземат самолета, който на всеки час има полет до Лазурния бряг. Тъкмо навреме за церемонията.

Ръцете им потъват в торбичката, докосват се и… хвърлят шепи ориз по младоженците.

— Красива е, нали? — казва развълнувано Миша.

— Прекрасна е — потвърждава Изидор.

Наташа Андерсен, под ръка с Жером Бержерак, пристъпва бавно в бялата си булчинска рокля, специално създадена, за да открива краката й отпред, докато отзад децата носят дългия й шлейф. Младоженецът поглажда мустак в знак на върховно задоволство.

— Трети брак и за двамата — уточнява Миша. — Третият обикновено се оказва сполучлив.

Майката на Наташа, с превързано рамо, бурно ръкопляска, когато младоженците минават покрай нея.

Няколко минути по-късно лимузините потеглят, за да отведат множеството към МАЕС, където празненството ще продължи в голямата зала, преименувана наскоро в зала „Самюел Финшер“.

Люкрес и Изидор се настаняват на една странична масичка. Тя изпива на един дъх диетичната оранжина, сервирана в чаша за шампанско. За сватбата е облякла едно от многобройните си любими сака с офицерска якичка и с разголени рамене.

Сакото е в бяло и синьо с мотив във формата на пеперуда. Закопчава се с множество позлатени мънички копченца. Девойката е издължила с плътна черта черен туш големите си изумруденозелени очи, а през миглите е прекарала лека спирала. За устните е избрала червило с прозрачен блясък. Носи нефритена огърлица с едри зърна.

— Не разбирам какво толкова се прехласвате всички по тази Наташа. На мен ми изглежда по-скоро безцветна. Освен това краката й са доста кльощави. Ако искате моето мнение, прилича малко на анорексичка. Не разбирам тази мода.

Ревността на партньорката му развеселява журналиста.

Старата вражда между дребните рижави жени със зелени очи и високите синеоки блондинки.

Оркестърът подхваща „Хотел Калифорния“ на групата Ийгълс.

— Вие сте най-красивата, Люкрес. Хайде. Това е слоу — единственият танц, който умея да танцувам.

Двамата се оставят на сладостната мелодия да ги носи из залата. Бяло-синьото копринено сако на Люкрес е плътно долепено до взетия под наем смокинг на Изидор.

— Най-сетне си спомних седемте смъртни гряха — неочаквано заявява той. — Лакомия. Разврат. Гняв. Леност. Скъперничество. Гордост. Завист.

— Аха, ето че паметта ви се връща — отбелязва тя, докато оглежда новобрачната двойка.