Върховната тайна

„Да. Трябва да ти призная, че тъй като не съм свикнал на подобни гледки, това, което правиш, ми се струва доста отвратително. Но така или иначе, вече не съм способен да повръщам.“

Самюел Финшер бе свикнал да говори пред тази снабдена с екран камера, като че ли се обръща към приятел от плът и кръв.

— Сега вече си член на нашето братство, скъпи колега.

Обективът показа мишлето в едър план.

„Сигурен ли си, че няма да я умориш?“ — се изписа на екрана.

Доктор Финшер провери медицинските стойности.

— Пулсът е стабилен и всички жизнени функции са в нормалните граници.

„Страх ме е.“

Мишлето изглеждаше странно с изложения на показ открит мозък.

— Идеята беше твоя, Жан-Луи.

„При всички положения залогът е изключително важен, така че опитът е оправдан…“

В този миг Самюел Финшер доближи инструментите до оголения мозък.

Жан-Луи Мартен следеше притеснен хода на операцията.

Тя му напомняше за друг неврологичен експеримент с мишки, който бе наблюдавал в интернет, проведен от екипа на професор Вайсман18 от Станфордския университет. Учените присадиха в мозъците им неврони, взети от стволови клетки на човешки зародиши. Човешките неврони — по-млади и следователно по-жизнени — превзеха неврозоните на мишките, така че мишките се оказаха с истински човешки мозъци. Целта на учените бе да ги използват, за да помогнат на болните от Алцхаймер и от Паркинсон.

Болният от LIS се опита да си представи мишка с човешки мозък. Не ще и дума, бяха й присадени запаси от свежи нервни клетки, но си оставаше създание с неразвити способности за мислене.

Внезапно му се зави свят, реалността бе надминала научната фантастика. В зората на третото хилядолетие буквално всичко ставаше възможно — да дадеш човешки мозък на мишки или да се докоснеш до Върховната тайна.

Светът се променя, една най-обикновена идея, родена от нечие въображение, може да се окаже по-страшна от атомната бомба. Вече няма морал, има само експерименти. А ще се намери ли някой, който да се осмели да заговори за статута на мишките с „очовечен мозък“?

Наблюдаваше разпънатата на кръст мишка и гледката му напомняше картината на Салвадор Дали „Христос, наблюдаван от баща си“.

Ние сме всемогъщи. Ще ни е необходима повече съвест, за да преценяваме последствията от постъпките си. Подготвени ли сме?

А Самюел Финшер беше толкова съсредоточен в действията си, че не си задаваше никакви въпроси. Единствената му грижа бе да приключи успешно операцията и мишлето да се събуди невредимо.

64.

След като построява идеалното си място за живеене, Люкрес започва да си припомня своите „бивши“, за да си избере идеалния спътник. Но всички до един са си имали отлични причини да станат бивши. Сменя темата и в ума й се изреждат любимите й актьори.

Не, прекалено са самовлюбени и ще ме карат непрекъснато да им се възхищавам.

Тогава решава да смени критериите, за подбор.

Най-добре е да ме разсмиват. Да, един духовит мъж. Точно така.

Мислено си представя мъжа, натиснал звънеца на входната врата на замъка с букет цветя и бутилка шампанско в ръка. Развежда го из дома си, като коментира и го засипва с подробности за прочутите произведения на изкуството, които мислено окачва на грубите стени. Сетне любимият й стъква и запалва с лекота огън в камината, пуска нежна музика и налива шампанско в чаши от чешки кристал.

65.

Мишлето се събуди два часа по-късно.

— Мисля, че успяхме.

В края на операцията невропсихиатърът отново покри като с капаче върха на черепната кутия и я намаза с хирургическо лепило, което се използва за бързо срастване на костите.

Сега от горната част на черепа на гризача излизаше електрически контакт, който му придаваше вид на музикант-киберпънк.

Всичките сетива на мишката действаха безотказно. Можеше да тича, следеше с поглед минаващите пред очите й предмети. Защитаваше се с лапички срещу нападенията на една химикалка. Ако човек се вгледаше по-внимателно, забелязваше, че белите косъмчета по черната й главичка напомнят брадичка. Ето защо Самюел Финшер и Жан-Луи Мартен решиха да я нарекат „Фройд“.

Остана само да опитат с лостчето. Невропсихиатърът включи електрическа жичка в контакта и пусна слаб ток. След миг на неподвижно учудване Фройд прояви нервност. Трескаво размаха дясната си лапичка.

„Боли ли я?“

— Не знам. Изглежда по-скоро изненадана от усещането.

„Как да разберем дали й харесва или не?“