Вторият гроб отляво

Спряхме на гробището в Руис точно зад Мими и Уорън Джейкъбс. Кайл Кирш вече беше там с баща си. По зачервените им очи си личеше, че никой от тях не се е наспал. Майката на Кайл беше арестувана в Минесота и се очакваше да я транспортират обратно в Ню Мексико. За съжаление и Хай Инсинга беше там, а лицето й олицетворяваше истинска агония. Сърцето ме заболя за нея.

— Този е — каза Мими на шерифа на окръг Мора и посочи към гроба на господин Ромеро. — Вторият отляво.

Два часа по-късно екип от отдел „Съдебна медицина“ в Албукърки изваждаше двайсетгодишните останки на Хана Инсинга. Мъката, изписана по лицето на майка й, беше непоносима. Благодарна, че има приятели около нея, аз се върнах в колата на Чибо и наблюдавах как Хай Инсинга се приближава до треперещата и хлипаща Мими, притеснена как ще се развие срещата. Последва много дълга прегръдка.

Три дни по-късно, Рейес Фароу след забележително и необяснимо възстановяване беше поверен на грижите на медицинския екип в затвора на Ню Мексико. Отидох с колата до Санта Фе, за да го видя, като буквално се тресях в ботушите си, докато чаках на опашка с други посетители да бъда сканирана за дрога. Но един пазач ме изведе от реда ми и ми каза, че заместник-директор Госет иска първо да поговори с мен.

— Как си? — попита Нийл, когато пазачът ме заведе в кабинета му.

Вече бях започнала да свиквам с организирания хаос и седнах насреща му.

— Добре — отвърнах и свих рамене. — Оттеглих се за известно време от работата като частен детектив.

— Всичко наред ли е? — попита той разтревожен.

— О, да. Просто няма нищо спешно. Е, какво става? Може ли да го видя, или още е в медицинския център?

Нийл сведе поглед, преди да ми отговори.

— Исках аз да ти кажа, преди да го научиш в зоната за посетители.

Сърцето ми подскочи в гърдите.

— Случило ли се е нещо? Рейес добре ли е?

— Той е добре, Чарли, но… Не е съгласен да те види. — Той наклони глава в знак на съчувствие. — Заявил е отказ на молбата ти.

Седях вцепенена и мълчалива цяла минута, докато осмисля казаното.

Притъмня ми. Не можех да си поема въздух и трябваше да се махна оттук.

— Ами, аз ще си тръгвам тогава. — Изправих се и поех към вратата.

Нийл заобиколи бюрото си и ме хвана за ръката.

— Чарли, той ще размисли. Просто е ядосан.

Усмихнах се.

— Нийл, всичко е наред. Просто… ще се грижиш ли за него?

— Знаеш, че ще се грижа.

Излязох от затвора с усмивка на лице и карах към къщи, като се борех със задушаващото чувство на тъга със зъби и нокти. Въпреки всичко очите ми се насълзиха. Направо жалка картинка. По пътя размишлявах за бъдещето си. Какъв щеше да бъде животът без Рейес Фароу? Вече не можеше да напуска тялото си. Вече не можеше да идва при мен, да говори с мен, да ме докосва, да ме спасява през ден. След като го бях имала цял живот, готов да откликне на всеки мой жест или зов, сега бях сама.

В момента, в който стигнах до дома си, осъзнах с униние и смирение, че сега бях една от онези жени, една от стотиците жени, които се опитваха да се срещнат с него, които напразно се опитваха да го доближат. Аз бях една Илейн Оук.

Аз бях никоя.

След като се дотътрих до апартамента си, пуснах компютъра и прескочих няколко имейла, отбелязани като спешни, два от които от чичо Боб. Реших, че могат да почакат и влязох във фалшивата поща, като си търсех извинение да си легна да спя в единайсет сутринта. Исках да съм активна, но апатията се засилваше, а се появяваха и признаци на депресия. На екрана се показа съобщение от Мадам Невен. Вероятно беше същото съобщение, което беше изпратила на Куки и на Гарет. Почти без никакъв интерес — докато се чудех дали си струва някога отново да поема въздух — щракнах върху него и го прочетох:

„ОТДАВНА ЧАКАМ ДА МИ СЕ ОБАДИШ.“