Вторият гроб отляво

— Трябваше да се върне в участъка. Точно приключихме един доста сериозен случай и той взема показания. — Също така се канеше да уведоми Куки какво се е случило. Тя щеше да се зарадва, че сме открили Рейес.

— Виж сега… — рече Нийл, като ми подаде чашата и се намръщи при вида на кръвта по ръцете ми. — За мен нещата стоят така. Рейес се е събудил в медицинския център за дългосрочни грижи с амнезия. Все пак е бил в кома с нараняване на главата. Не е имал представа кой е, още по-малко къде е. Не може да му се търси отговорност за бягство, щом не е знаел, че го прави.

Зяпнах. Той се ухили и се пресегна да затвори устата ми.

— Би ли направил това? — попитах признателно.

— Бих го направил.

Въздъхнах облекчена.

— Нийл, благодаря ти много.

— Няма защо — каза той и отпи. — Наистина няма защо. Харесвам работата си.

Аз се усмихнах.

— О, да, по дяволите. Сега имам с какво да те изнудвам. Хммм — проточих и отпих голяма глътка от кафето си. — Какво друго ми трябва?

— Защо не преглед на главата? — предложи той. — И, между другото, няма да ти се наложи да прибягваш до изнудване. Познавам някои хора, които познават някои хора.

— Ако ми потрябва психиатър, ще се обърна към сестра си.

— О, човече, сестра ти е страхотна. — Той се облегна, зареян в спомени.

— Уф. — Тя беше хубава, но все пак. Нийл Госет? С моята плът и кръв? Малко вероятно. — Трябва да ти кажа нещо.

Той се изправи в стола.

— Звучи сериозно.

— Така е. Аз го обвързах.

— Какво?

С тежка въздишка повторих:

— Обвързах го, един вид го приковах.

Той се наведе към мен и попита полугласно:

— Редно ли е да споделяш такива неща с мен?

— Не в този смисъл. — Тупнах го по рамото и наведох глава, засрамена от това, което щях да му кажа. — Свързах нематериалното му съществуване с материалното му тяло. Не може да го напуска. Свързан е с него.

— Способна си на това?

— Очевидно. Просто се получи.

— Леле.

— Не, имам предвид, че той е бесен.

Нийл замълча и ме погледна изумен.

— Какво?

— Той е малко ядосан — поясних и свих леко уста.

Нийл раздвижи челюст, сякаш се чудеше какво да каже.

— Чарли — поде той, след като очевидно беше решил, — виждал съм Рейес ядосан, спомняш ли си? Беше впечатляващо.

— Знам и съжалявам. На практика щеше да се самоубие. Не знаех какво друго да направя.

— Значи го вбесяваш, а после го пращаш обратно в затвора? — попита той с дрезгав шепот.

Свих се. Казано така, звучеше ужасно.

— Май да.

— Леле, Чарли.

— Какво е надробила пък сега?

И двамата вдигнахме глави. Оуен Вон, онзи, който се опита да ме осакати в училище, стоеше надвесен над нас в черната си полицейска униформа. С лъскавата си значка и всичко останало.

— Вон — поздрави Нийл доста хладно.

Оуен потупа значката си.

— Полицай Вон — поправи го той. — Трябва да разбера какво се е случило в онова мазе.

О, в името на Дракона на Пит.

— Дадох показанията си на детектив Дейвидсън — отсякох и го погледнах предизвикателно.

— Да не би да имаш предвид чичо Боб?

— Точно така.

Оуен огледа коридора в двете посоки, после се наведе към мен.

— Искаш ли да знаеш какво мисля за теб?

— Хм, това да не е въпрос с уловка?

— Няма значение — каза той и се изправи. — Ще запазя мнението си за по-подходящ момент. — Ухили се самодоволно в предвкусване на бъдещата си победа над мен. — Например за деня, в който ще те тикна в затвора.

Когато той се измете, Нийл попита:

— Сериозно, какво си му направила, по дяволите?

— Ти му беше приятел — разперих ръце, — ти ми кажи.

Нийл поседя известно време; после се появи Куки и донесе храна и чисти дрехи. Тя се опита да ме заведе вкъщи, но не можех да си тръгна, преди да разбера нещо за състоянието на Рейес. Татко дойде и си отиде. Джема дойде и си отиде. Най-сетне лекарят излезе, очите му изглеждаха уморени. Рейес беше в интензивното, но беше сравнително добре предвид обстоятелствата. И все пак не можех да си тръгна. Ейнджъл се появи привечер и остана с мен през цялата нощ. Седна на пода до главата ми, докато лежах, благодарна за малката тапицирана пейка, и спях, доколкото можеше да се спи на малка тапицирана пейка.

Чичо Боб се върна рано на следващата сутрин, леко притеснен.

— Защо не си се прибрала вкъщи?

— Ей тъй. — Разтърках очите си, след това гърба си, и погледнах към Ейнджъл. — Цяла нощ ли беше тук, миличък?

— Естествено — отвърна той. — Онзи там те наблюдаваше през цялата нощ.

— Кой, онзи мъж ли? — попитах и посочих човека, който спеше срещу мен. — Аз мисля, че просто спи с отворени очи.

— О! Изобщо не е така.

— Ясно. Какво става? — попитах Чибо.

— Отиваме в Руис. Получихме разрешение за ексхумиране на тялото на господин Сол Ромеро.

— Ами добре. Кой е Сол Ромеро?

— Човекът, под когото се предполага, че е погребана Хана Инсинга.

— А, да. Сетих се.

— Значи идваш?

Свих леко рамене.

— Май да. Така или иначе няма да ми разрешат да видя Рейес.

— Тогава защо остана тук цяла нощ, по дяволите?

Отново свих рамене.

— От тъпотия. Трябва да си взема един душ.

— Хайде. Ще те придружа. Така или иначе трябва да вземем Куки и да се видим с местния шериф.