Вторият гроб отляво

— Само момент — казах на чичо Боб. Не знаех какво може да направи Рейес, ако чичо Боб го доближеше. — За какво говориш? Каква причина?

Рейес се отдръпна от лавицата и с лекота се озова пред материалното си тяло.

— Могат да ме открият. Ще ме проследят чрез това тяло — каза той.

— Вече ми го обясни. Но има и друга причина. Каква е тя?

Той поклати глава.

— Ти разчисти пътя. Сега мога да довърша.

Цялата се вцепених, когато осъзнах какво бях направила. Приближих се.

— Защо просто не ме уби, когато имаше възможност? Защо?

— Чарли — обади се татко тревожно, — какво става?

Рейес протегна облечената си в ръкавица ръка към лицето ми. Топлината, която се излъчваше от него, ме милваше като топла коприна.

— Да те убия? — попита той и кадифеният му глас ме прониза сладостно. — Това би било като да загася слънцето.

Примигнах безпомощно, когато Рейес се обърна и вдигна меча си, като държеше дръжката на огромното оръжие с две ръце. Когато го спусна надолу, аз се стрелнах, промуших се под ръцете му и прикрих тялото му със своето. Острието спря на милиметри от гръбнака ми.

Той го вдигна с ръмжене.

— Отмести се. — Тонът му беше суров и заплашителен.

— Не. — Не можех да прикрия чувствата си, нито да спра паренето в очите си. Със стиснати зъби легнах върху Рейес. Макар и подгизнало от кръв, тялото му бе все така горещо, жизнено и живо. Сърцето му биеше под дланите ми. Пулсът му туптеше в ушите ми. — Няма да допусна да направиш това.

Той пристъпи заплашително напред и свали качулката си, така че да видя суровите черти на лицето му.

— Не разбираш какво ще стане, ако ме открият, ако ме вземат.

— Разбирам — пророних умолително. — Ще те измъчват. Ще използват възможността да проникнат на тази плоскост. Но…

— Не е толкова просто.

Че кое ли беше просто?

— Какво ще стане тогава? Просто го кажи.

Той стисна челюстта си, цялото му същество излъчваше съпротива. В крайна сметка проговори:

— Аз съм като теб. Аз съм ключът.

— Знам. Разбирам.

— Не, не разбираш. — Той разтърка челото си с ръката, скрита в ръкавица. — Точно както ти си порталът към рая… — Той наведе глава, сякаш се срамуваше. — … аз съм порталът за излизане от ада. Ако ме хванат, цели орди ще започнат да преминават към тази реалност.

Трябваше ми малко време, за да осъзная какво означаваше това. Беше трудно за вярване. Приличахме си повече, отколкото си бях представяла. И двамата бяхме ключове. И двамата бяхме портали. Единият за рая, другият за ада. Като огледало.

— Те биха получили директен достъп през мен точно както мъртвите преминават направо в рая през теб. И първото, което ще направят, е да те заловят. Ще получат път навън от ада, а чрез теб ще имат и достъп до рая. Сега се махни или аз ще те преместя.

Щеше да го направи. Щеше да ме дръпне, да ме запрати на пода, за да се добере до тялото си. Усетих такова отчаяние, когато го погледнах, такова страдание. Затова вдигнах ръка и казах:

— Рей’азиел, обвързвам те.

Той спря, а очите му се разшириха от изумление.

— Точно така — повторих, когато той ме погледна въпросително. — Обвързвам те.

Той отстъпи назад стъписан.

— Не — извика и сграбчи мантията, която се разпадаше около него. Мечът му се изхлузи от ръката, разпадна се и изчезна, когато се удари в земята, а той ме гледаше умоляващо. — Недей, Дъч.

Вината, която прободе сърцето ми, ме накара да се почувствам сто пъти по-зле, отколкото ако ме беше пронизал с меча си. Обвинението, болката от предателството можеха ясно да се прочетат в очите му. После изчезна. В същия миг материалното му тяло се пробуди с шумна въздишка. Изглежда получи гърч и стисна зъби, докато се извиваше в болка, а по лицето му бе изписана пълна агония.

— Чичо Боб! — изкрещях и двамата с татко се спуснаха към мен. — Моля те, помогни му.

Качиха Рейес в линейката. Бяха му включили кислород и системи. Мускулестото му някога тяло изглеждаше толкова ранимо, толкова детинско. Исках единствено да го прегърна и да накарам всичко лошо, което му се бе случвало някога, да изчезне. Но щеше да ми трябва магията от приказките. Дори при способностите ми или по-скоро въпреки тях, последното, в което вярвах, беше вълшебството.

Чичо Боб, татко и аз преговорихме версията си преди пристигането на линейката. Тримата бяхме тръгнали към апартамента ми да поработим по случай, когато бях чула шум от мазето. Бяхме открили Рейес в безсъзнание и бяхме извикали линейка. В началото звучеше убедително. След като го разказах около двайсет хиляди пъти, се поизтърка.

Седях в чакалнята на болницата, още увита в якето на татко, така че да не се виждат изцапаните ми с кръв дрехи и се надявах да разбера нещо за Рейес от поредния лекар, който ме засипваше с въпроси.

— Вижте, само това зная. Нямам представа как е пострадал или какво се е случило и съжалявам, но някои от нараняванията изглежда са получени преди няколко дни. Просто го намерих така.

Нийл Госет отпрати лекаря с намръщено изражение и седна до мен с две чаши кафе в ръцете.

— Благодаря — казах.

— Къде е чичо ти?