Вторият гроб отляво

— Чакай! — Но Ягодка вече си беше отишла. — Шантави мъртъвци.

— Какво? — попита Джема с изострен докрай интерес.

Имаше нещо много приятно в това да не се прикриваш. Погледнах многозначително към чичо Боб.

— Тя каза, че ако искам да открия Рейес, трябва да се вслушам в това, което само аз мога да чуя. Не знам как да го тълкувам.

— Чарли — каза Джема. — Ясна си ми.

Тъкмо да зяпна, се усетих и се въздържах. Огледах се наоколо притеснено.

— Джема, никой на тази маса не знае каква съм.

— А защо е така? — попита татко.

Джема се ухили.

— Знам, че си влюбена в някого — изтърси тя.

След това ми намигна заговорнически и аз разбрах, че замазва нещата. Тя наистина знаеше каква съм. Кога беше разбрала, по дяволите?

— Знам също и че имаш възможности, за които никога не си споменавала пред нас.

Татко се облегна и ни погледна и двете. Той очакваше отговори, за които не бях готова. Поне не още.

— Достатъчно ли е да кажа, че използвам дарбата си само за добри дела?

Той стисна плътно устни.

— Какво ти подсказва сърцето да сториш? — попита Джема.

Подпрях брадичка на дланта си и взех да чопля палачинката с вилица.

— Сърцето ми е твърде влюбено, за да мисля трезво.

— Тогава се спри и слушай. Виждала съм те да го правиш. Когато бяхме малки. Затваряше очи и слушаше.

Така правех. Раменете ми се сковаха при спомена. Тя беше права. Понякога, когато виждах Големия злодей в далечината — който в последствие се оказа Рейес — спирах, за да слушам как бие сърцето му. Но в такива моменти той беше до мен. Затова можех да го чуя. Или не беше така?

Джема ме стрелна укорно.

— Затвори очи и слушай. — Тя се наведе и прошепна в ухото ми. — Ти си жътварят на души, за бога.

Прикрих изненадата си зад гримаса на неохота.

— Откъде разбра това? — изшептях й.

— Чух те да го казваш на онова хлапе Ейнджъл, когато го видя за първи път.

Да му се не види, съвсем бях забравила.

— Сега се стегни — нареди тя и ме погледна, като че ли в нея се беше събрала цялата вяра на света.

Поех дълбоко въздух, започнах да издишам бавно и затворих очи. Усетих го почти веднага. Слабо туптене в далечината. Съсредоточих се върху него, насочих всичко към този звук. Колкото повече се концентрирах, толкова по-силен ставаше звукът, ритъмът беше познат, успокояващ. Това наистина ли беше Рейес? Беше ли още жив?

— Рейес, къде си? — прошепнах.

Долових топлина, огнен прилив; тогава усетих уста до ухото си и чух плътен, дрезгав глас, чиито вибрации пратиха чувствени тръпки по цялото ми тяло.

— Там, където последно би потърсила — промълви той почти закачливо.

Отворих очи и ахнах.

— Боже мой, знам къде е.

Погледнах лицата на всички около мен. Бяха в очакване.

— Чичо Боб, ще ме придружиш ли? — попитах и се изправих. Той натъпка още една хапка в устата си и ме последва.

Татко също.

— Татко, ти няма нужда да идваш.

Той ме погледна язвително.

— Само се опитай да ме спреш.

— Може да се окаже фалшива тревога, честно.

— Добре.

— Хубаво, но яденето ти ще изстине.

Той се засмя. Погледнах пак към Джема и не можех да повярвам, че знае каква съм. Но от мисълта, че татко може да разбере, ми се сви сърцето. Аз бях малкото му момиченце. И исках да си остане така колкото се може по-дълго. Наведох се към нея, преди да изляза.

— Моля те, не казвай на татко каква съм — прошепнах.

— Няма. — Тя се облегна и ми се усмихна окуражително.

Леле, това беше страхотно. Малко в стил семейство Адамс.

Кое беше мястото, където не бих потърсила Рейес? В моята сграда, разбира се.

Прекосих паркинга почти тичешком, колкото бързо ми позволяваха жестоките ми ботуши, без да чакам татко и чичо Боб, и направо се запрепъвах по стълбите към сутерена. Това беше единственото логично обяснение. Всички апартаменти бяха наети, тъй като бе учебно време за колежите. Рейес трябваше да е в мазето.

Когато най-накрая се приземих на циментовия под, вратата горе се затвори и аз осъзнах, че бях забравила нещо. Лампата. Ключът беше в горния край на стълбите. Тръгнах да се качвам обратно, но спрях. Странно усещане накара кожата ми да настръхне, сякаш статично електричество се срещаше с оголен нерв. Първият сигнал бе пратен към обонянието ми. Остра миризма бе изпълнила въздуха. От киселинните изпарения ми запари на гърлото и очите ми се насълзиха.

Запуших носа и устата си с ръка и примигнах в тъмнината. Започнах да различавам разни предмети. Пред очите ми изникнаха разни фигури. Когато очите ми свикнаха, си дадох сметка, че те се движат и пълзят една върху друга като огромни паяци, спускащи се от тавана и тъпчещи се един друг, борейки се за по-горна позиция.

Започнах да се препъвам назад, но осъзнах, че те са навсякъде. Завъртях се в кръг и бях напълно обградена.

— Изпратиха двеста хиляди.

Извърнах се рязко и видях Рейес — свиреп, с изваден меч, тъй див и зашеметяващ, че потръпнах.