Вторият гроб отляво

— Мамо — повтори Джема и постави длани върху раменете на Дениз. — Отвори очите си. — Каза го меко, без желание да наранява чувствата й.

Повече не можех да се въздържам.

— Това е невъзможно.

Дениз стисна зъби гневно.

— Виждаш ли? — попита тя татко и ме посочи с пръст, в случай че не е чул.

Още не бях на себе си заради реакцията на Джема. Честно казано, не мислех, че изобщо я е грижа.

Чичо Боб стоеше настрана, но в този момент се приближи.

— Може би е по-добре да продължим в моя офис.

— Тръгвам си — заявих. Бях толкова изтощена, че имах усещането, че ще припадна.

— Знаех, че с теб той няма шансове — каза баща ми тихо зад гърба ми.

Спрях и се обърнах. Зачаках.

— Знаех, че ще свърши като останалите.

Кои бяха останалите? За колко от тях знаеше той?

Баща ми направи няколко крачки към мен и ми отправи умолителен поглед.

— Скъпа, помисли само. Ако беше тръгнал по петите на Джема или Дениз, досега да бяха мъртви.

Беше прав. Но това не правеше постъпката му по-малко болезнена. Непоносима болка, каквато не бях изпитвала през целия си живот, се беше загнездила в гърдите ми и беше спряла притока на въздух, докато не бях започнала да се задушавам. И тогава пак се случи. Проклетите сълзи. Боже, бих ли могла да бъда по-ревлива?

Татко докосна лицето ми.

— Знаех, че ще се справиш. С теб винаги е така, красивото ми момиче. Имаш някаква сила или и аз не знам какво. Ти си най-невероятното създание, което някога съм виждал.

— Но, татко — намеси се Джема назидателно. — Трябваше да й кажеш. Трябваше да я подготвиш. — Сега и Джема плачеше. Не можех да го повярвам. Бях се озовала в Зоната на здрача. Без повече научна фантастика за мен. Джема застана до мен и ме прегърна. Истинска прегръдка. Проклета да бъдех, ако не й отвърнех.

Горчивината и гневът от всичките години, през които бях онеправданата, странното момиче, грозното пате, изплуваха и въпреки всичките си усилия, не можах да спра риданията, разтресли тялото ми. Татко се присъедини, като ми шепнеше извинения, докато се прегръщахме.

Хвърлих поглед към Дениз. Тя стоеше и се озърташе объркано и притеснено, и на мен почти ми дожаля за нея. Но не съвсем. Махнах на чичо Боб да се включи и той. Той стоеше със замечтана усмивка на лицето, но когато видя жеста ми, се намръщи и поклати глава. Отправих му убийствен поглед, подобен на лазерно оръжие и махнах отново. Той въздъхна дълбоко, после се приближи и ни обгърна с ръце.

Стояхме насред полицейския участък, прегръщахме се и подсмърчахме като знаменитости в рехабилитационен център.

— Не мога да дишам — промълви Джема и двете се изкикотихме, както го правехме в гимназията.

Глава 19

„Това, че не ме е грижа, не означава, че не разбирам.“

Надпис на тениска

— Не се засягай, но от години се държиш с мен като истинска кучка. — Намигнах на Джема, с която седяхме в бара на татко. Сами ни приготвяше мексикански палачинки с яйца на очи, а татко ни наливаше питиетата. Дениз също беше дошла с нас и дори чичо Боб се измъкна от работа, за да хапнем заедно.

— Конгресменът може да почака — каза той и се ухили. Веднага след това попита: — Имаш ли обяснение за раната от нож на гърба си?

Той поглади корема си и аз казах:

— Да знаеш, че ако продължаваш да ядеш така, ще трябва да те наричам чичо Балон.

А той отвърна:

— Много мило.

Аз пък рекох:

— Знам, затова го казах.

Чибо се ограничи само с едно „О!“.

Джема се размърда на стола си.

— Старая се, разбираш ли? Но имаш ли представа какво е да израснеш като сестра на невероятната Чарли Дейвидсън? Единствената и неповторима Чарли Дейвидсън?

Отпих от студения чай, който ми подаде татко и мигом се задавих. След продължително и старателно кашляне я изгледах с най-смаяния си поглед.

— Шегуваш ли се? Ти винаги си била идеална. И си се чувствала потисната заради мен?

— Аха — каза тя и направи гримаса. Приличали сме си повече, отколкото си мислех. Чак тръпки ме полазиха.

— Но ти дори не ме поздравяваш — продължих да споря. — Не вдигаш поглед, като вляза в стаята.

— Мислех си, че не искаш. — Тя сведе поглед смутено.

— И защо си си помислила нещо толкова абсурдно?

— Защото ти ми каза да не ти проговарям никога повече. Дори да не те поздравявам. И никога, при никакви обстоятелства да не поглеждам към теб.

— Какво? — изобщо не си спомнях подобно нещо. Всъщност имаше един случай. — Стига бе, тогава бях на девет.

Тя поклати глава.

Добре де, трябва да е било другия път.

— На дванайсет?

Ново поклащане.

— Хубаво, все едно, било е много отдавна.

— Ти така и не каза докога. Очевидно не помниш, но за мен сякаш се е случило вчера. Освен това винаги беше толкова потайна. Исках да разбера много повече, но ти нищо не ми каза. — Тя изправи рамене. — Винаги съм била встрани от живота ти.

Сега беше мой ред да се разшавам смутено.

— Джема, просто има неща, които е по-добре да не знаеш.

— Ето я, пак започва — каза тя и отпусна ръце.

Татко седна срещу нас и се засмя.

— И с мен постъпва така. Винаги го е правила.

— Наистина, хора. Не се шегувам — уверих ги аз.