Вторият гроб отляво

— Чарли е права — каза Дениз. — Тя трябва да запази тези неща за себе си. — Отново навлизахме в зоната на отрицанието, която не беше толкова приятна като зоната на „Маргарита“. Нямаше по-омразна тема за Дениз от темата Чарли.

— Дениз — каза татко и сложи ръката си върху нейната, — не мислиш ли, че настоявахме за това достатъчно дълго?

— Не те разбирам.

— Винаги си я пренебрегвала, като отказваше да приемеш дарбата й, дори когато доказателствата за нея са пред очите ти.

Тя ахна.

— Никога не съм правила подобно нещо.

— Мамо — намеси се Джема. Тя искрено харесваше тази жена. Това ме караше да се чувствам объркана. — Чарли е много специална. Ти го знаеш. Няма как да не го знаеш.

— И точно заради това го направих — каза татко със сведено от срам лице. — Бях сигурен, че ако Карузо те открие, ще се измъкнеш невредима, миличка. Винаги успяваш.

Не бих казала, че бях минала през изпитанието невредима. Гръдният ми кош се крепеше на действието на бързосъхнещо лепило. Е, за няколко минути. Раната заздравя почти веднага, но не ми даде сърце да го споделя с лекаря. Още една страна от природата ми, за която семейството ми бе в неведение — колко бързо оздравявам.

— Татко, защо просто не ми каза за него?

Той бе погълнат от толкова дълбоко съжаление и срам, че се протегнах да хвана ръката му от страх да не изчезне.

— Искаше ми се, ако може, изобщо да не узнаеш за Карузо. За стореното от мен. Надявахме се да го заловим, преди да изпълни заплахите си.

— Татко, на нас можеш да доверяваш всичко — каза Джема.

— Вие не разбирате. Той имаше право. — Лицето на татко съвсем посърна. — Дъщеря му умря заради мен. Беше преследване с висока скорост, аз бях по петите му. Колата му занесе, удари се в мантинелата, преобърна се през насипа отвъд, при което дъщеря му изхвърча навън.

— Татко… Боже мой — възкликнах ядосана. — Значи вината е била негова. Ами така де, участвал е в гонка с висока скорост, докато е возил дете в колата си.

Той въздъхна и кимна.

— Знам, но от това не ми олеква. — Обърна се отново към мен. — Просто не можех да ти го кажа. Но го направих. Сега е твой ред.

— Човече, това си беше истинска клопка.

Чичо Боб изсумтя.

— Той е прав. Трябва да ни осветлиш поне малко.

Майко мила, само ако знаеха, че съм жътварят на души…

Не. Нямаше начин да стигна дотам.

— За начало сподели — настоя татко — как направи това онази нощ.

— Какво съм направила? — попитах и в този момент Дони, барманът индианец на татко, ни донесе храната. Загледах се в гърдите му за момент, а после се подсмихнах, като видях, че Джема прави същото. Плеснахме си дланите под масата. — Здрасти, Дони.

Той вдигна поглед и се намръщи.

— Здрасти — отвърна намусено. Никога не си беше падал по мен.

— Онова — каза татко, когато Дони си тръгна. — Как само се движеше. — Той се наведе по-близо и прошепна: — Чарли, ти се движеше съвсем не по човешки.

Очите на Джема станаха огромни като палачинки.

— Какво? Как се е движила?

Дори Дениз неочаквано силно се заинтригува, докато смесваше яйцата си с чилито.

Татко се залови да обяснява какво съм направила и как съм се движила, а през това време до мен неочаквано изникна Ягодовото сладкишче. Сбутах Джема, за да й направя място.

— Здравей, мъниче — казах, докато тя се настаняваше до мен.

Татко млъкна и всички на масата се втренчиха в мен.

— Добре, нали всички присъстващи знаят, че мога да говоря с мъртвите.

— Знаем — каза Джема, — просто се опитвахме да подслушваме.

— О, ами добре.

Дениз се преструваше, че храната й е много интересна. Донякъде очаквах да започне да сумти или да изпадне в истерия, но май беше осъзнала, че е малцинство. За пръв път в живота си.

— Какво става? — попитах Ягодка. — Да не би брат ти пак да се вижда с някоя от занаята?

— Чарли — смъмри ме Джема.

— Той наистина го прави — обясних аз. — Може да има нужда от намеса.

— Не знам. — Ягодка сви рамене, русата й коса се разстла върху тях. — Бях в къщата на Блу. Онази стара сграда наистина е много забавна. Ракетата е голяма скица.

Сърцето ми подскочи, когато тя спомена Ракетата.

— Значи той е добре?

— Да. Казва, че е тип-топ.

С въздишка на облекчение се запитах дали Блу не е открила тялото на Рейес. Не ми се искаше да питам на глас, но…

— Намерила ли го е? Открила ли е Рейес?

Чичо Боб замръзна. Единствено той на тази маса знаеше нещо за Рейес и за това, че е избягал от затвора, така да се каже.

Ягодка сви рамене.

— Не, тя каза, че само ти можеш да го откриеш. Но не използваш правилната част на тялото си за това.

Преди да се усетя, стрелнах поглед към слабините си.

— Какво означава това?

— Нямам представа.

— А тя не ти ли каза… — Наведох се напред и прошепнах: — Коя част на тялото трябва да използвам?

Всички на масата също се наклониха напред.

— Тя каза само да слушаш.

— О! — Облегнах се сконфузена. — Уточни ли за какво точно да се ослушвам?

— Не знам. Тя говори странно.

— Добре, тогава ми повтори точно думите й.

— Тя каза да се вслушаш в това, което само ти можеш да чуеш.

— О — повторих пак и сбърчих вежди.

— Ще играем на дама.

— Добре.

— А, да, тя каза да побързаш.