Вторият гроб отляво

Слава богу, сълзите, които можеха да бликнат от очите ми заради осъзнаването, че баща ми беше нарисувал мишена на челото ми, останаха зад стената от объркване. Дробовете ми оставаха парализирани, все едно някой ми беше изкарал въздуха. Започнах да усещам парене и трябваше да си наложа да дишам, макар че продължавах да се взирам невярващо.

Баща ми, човекът, прекарал двайсет години в полицията на Албукърки, беше прекалено умен, за да стори нещо така безумно глупаво. И чичо Боб го знаеше. Виждах шока и гнева, смесени в тъмните му очи. Беше така вцепенен, както и аз.

Изражението на баща ми беше строго. Физиономията на нищо несхващащата ми мащеха, която не спираше да мести поглед между мен и баща ми, беше почти комична. Но в помещението имаше други трима души, които разбираха за какво става дума. За чичо Боб ми беше ясно, но не можех да повярвам, че дори Тафт беше разгадал ситуацията. Той беше забил изненадан поглед в мен, който граничеше с извинителен.

Изражението на Джема обаче беше повече, отколкото можех да понеса. Тя се взираше право в баща ни, а лицето й изразяваше тотално слисване. Дипломата й по психология се отплащаше. Знаеше, че баща ни е избрал нея пред мен. Беше избрал мащехата ни пред мен.

Краката ми ме понесоха заднешком, докато не почувствах дръжката на вратата да се опира в бедрото ми. Протегнах се назад и я натиснах точно когато баща ми се изправи на крака.

— Чарли, почакай — каза той, но аз се втурнах навън. Пред мен се разкри помещение с редици от бюра със звънящи телефони и тракащи клавиатури. Забързах между тях.

— Чарли, моля те, спри — чух баща ми да вика след мен.

И да допусна да види сълзливата лигла, в която се бях превърнала? Категорично не.

Но той беше по-бърз, отколкото очаквах. Хвана ръката ми с дългите си пръсти, дръпна ме и ме обърна с лице към себе си. Именно тогава осъзнах, че съм дала воля на сълзите си. Образът му беше размазан. Затворих рязко очи и обърсах лице с опакото на ръката си.

— Чарли…

— Не сега — извиках в отговор и отново се запътих към изхода.

— Чарли — отново ме повика той и ме хвана точно когато излизах през вратата. Дръпна ме обратно вътре и в опит да се освободя, аз измъкнах ръката си от неговата.

Баща ми ме сграбчи отново, а аз отново се освободих, и пак, и пак, докато накрая дланта ми изплющя върху лицето му с такава сила, че звукът проехтя в цялата сграда. В помещението настъпи тишина и всички погледи се насочиха към нас.

Той докосна бузата, където го бях зашлевила.

— Заслужавам го, но нека ти обясня.

Стояхме в преддверието, а изживяното предателство и унижение ме възпираха да чуя каквото и да било, казано от него. Сякаш думите му рикошираха в невидим щит, който ме защитаваше и след като му отправих възможно най-гневния поглед, на който бях способна, се обърнах и отново се опитах да си тръгна. Главно защото видях да се задават Джема и Дениз. Мисълта да се изправя пред тяхното безразличие ме накара да се почувствам физически зле. Преглътнах тежко.

Този път татко не се вкопчи в мен. Само опря ръка на стената, за да блокира пътя ми. Наведе се към мен и прошепна в ухото ми.

— Ако се наложи, ще ти сложа белезници и ще те отнеса обратно в онази стая, ритаща и крещяща.

Аз му се намръщих, а Дениз дойде бързо до нас и погледна заплашително.

— Тя удари ли те току-що? — попита възмутено.

Повече от когато и да било исках да ударя и нея. Къде беше Улрих, когато имах нужда от него?

— Какво ще направиш по въпроса? — попита тя баща ми. Моя баща. Огледа се наоколо засрамена, че останалите полицаи са видели моето избухване. — Лиланд…

— Млъкни — нареди й той с тих, но заплашителен глас и я остави без думи. За първи път.

Тя повдигна ръка и я опря в шията си, като че за самозащита. По закон всеки полицай, станал свидетел на това как го удрям, беше длъжен да ме арестува. Никой дори не пристъпи към нас.

Баща ми се извиси над мен със стройното си и силно тяло, и аз знаех, че ако реши да ме надвие, можеше да го направи. Но това би значело да дръпне котката за опашката. Щеше да се сблъска с голяма разправия. Такава, която нямаше да забрави скоро.

— Чудесно — заявих с не по-малко твърд глас от неговия. — Сложи ми белезници, защото няма да се върна в онази стая, та всеки да ме съжалява, защото баща ми е пратил някакъв луд да убие собствената му дъщеря.

Той въздъхна и прегърби рамене.

— Не това направих.

— Не ли? — попита Джема с остър глас и се доближи към нас. — Татко, именно това си направил.

— Не, имам предвид…

— Тя е толкова различна. Толкова уникална — прекъсна го Джема, а думите й ме оставиха без дъх. — Тя е толкова повече, отколкото предполагаш. И си го пратил по петите й?

— Джема — включи се и Дениз, и аз почувствах как предателството се стеле от нея. — За какво говориш? Той умоляваше онзи човек да не убива Чарли.

Джема имаше вид, сякаш едва й стига търпението. Затвори сините си очи и остана така за дълго, а после се обърна към нея.

— Мамо, ти нищо ли не чу?

— Чух всяка дума. — Гласът на Дениз изведнъж се изпълни с горчивина.