Вторият гроб отляво

Оказа се, че това е широко посетено събитие. Ние, имам предвид семейството, и двама други детективи седнахме около масата, докато полицаи от всякакъв ранг, някои донякъде симпатични, други наистина симпатични, се наредиха покрай стените. Дори Тафт се появи. Беше интересно, но и животът ми да зависеше от това, не можех да разбера защо всички бяха толкова заинтригувани от записите и най-вече Дениз и Джема.

— Кого да убия първи, Дейвидсън? — попита говорещият в записа Марк Карузо. През повечето време гласът му беше отчетлив, а произношението ясно. Трябваше малко да промени тона си, та да пасва по-добре на настроението му. — Чия смърт ще те събори на колене? — Това беше велико начало. Наистина беше обмислил речта си. — Чия смърт ще те запрати така дълбоко в бездната, та вече никога да не можеш да изпълзиш от там? — Стори ми се, че този въпрос беше по-скоро риторичен, отколкото проява на любопитство.

Всички в помещението се изредиха да отправят скрити погледи по посока на баща ми в опит да научат какви неподозирани емоции ще предизвикат думите на Карузо у него. Ситуацията доказваше защо риалити програмите по телевизията имаха такъв успех. Гладът на хората да наблюдават нечия трагедия, да наблюдават беглата разлика между болка и мъка, да станат свидетели как емоциите изкривяват иначе нормалното и усмихнато лице, беше ненаситен. Вината не беше тяхна. Известна увреденост в тази посока беше присъща за всеки от нас, беше част от биологията ни, от нашето ДНК.

— Жена ти Дениз ли? — попита Карузо, като че молеше за разрешение.

Мащехата ми ахна тихо, а ръката й се стрелна към устата при споменаването на името й. Услужливо на очите й заблестяха сълзи. Но аз имах умението да разгадавам хората и можех да кажа, че тя се наслаждаваше на съчувствените погледи, отправяни в нейна посока. Дори повече. Усетих облекчението, което изпитваше, когато погледна към мен, задето Карузо е нападнал мен, а не нея. Едва ли можех да я виня. Но все пак не ми бе особено нужно привличането на внимание за моя сметка.

Карузо зачака реакция.

— Не. — Гласът му заглъхна. — Не, трябва да загубиш дъщеря, също като мен. Какво ще кажеш за Джема? Хубавата?

Въпреки че Джема и бездруго не беше помръднала и на сантиметър, в този миг замръзна. Лицето й пребледня, а дъхът й като че спря за цяла минута, преди да погледне към татко. Дениз преплете пръсти с неговите и се наклони към него за подкрепа по своя специфичен маниер, но той нито погледна към Джема, нито забеляза реакцията на жена си. Беше потънал в мислите си и представляваше само подобие на баща ми. Странно, но целият беше плувнал в пот. Защо сега? Всичко беше приключено. Онзи беше зад решетките.

Той така и не му отговори.

Всички зачакаха с ясното съзнание какво предстоеше. Кой беше наред.

— Или какво ще кажеш за кибритлийката? — попита Карузо, а дрезгавият му глас показваше, че се наслаждава. — Как беше името й? О, да… Шарлот.

Произнесе името ми бавно, сякаш се наслаждаваше на всеки звук, на всяка буква, откъсваща се от езика му. Имах усещането, че погледите на всички присъстващи се стрелнаха към мен, но аз сведох очи и останах така. По някаква причина най-силно усещах взора на чичо Боб. Винаги съм му била слабото място. И се възползвах от това при всеки възможен случай.

Но после в записа се чу как баща ми заговори с кристално ясен глас, във всеки звук се четеше напрежение и всяка сричка беше натъртвана. Не беше обелил и дума, когато Карузо спомена Дениз или Джема, но когато беше намесено моето име, той се пречупи.

— Моля те — каза той с дрезгав глас. — Не Чарли. Моля те, не Чарли.

Сърцето ми спря. Въздухът в помещението се сгъсти до такава степен, че се уплаших да не се задуша. Истината за случващото се ме заля като вълна от шок. Останах напълно вцепенена за около минута, преди отново да вдигна очи. Сега всички гледаха съчувствено към баща ми. Те виждаха мъж, който страда. Аз виждах мъж, полицай-ветеран и детектив, който беше взел своето решение.

Баща ми наведе глава и през спуснати мигли ми отправи плах и изпълнен с тъга поглед. Да се каже, че бях стъписана от неговата молба, би било меко казано. Емоциите, които се бореше да контролира със зъби и нокти, не бяха предизвикани от страх, а от чувство за вина. Той закова поглед в мен, а от всяка негова клетка се излъчваше скрито извинение. Завладялата ме възбуда ме изстреля от стола ми като гамен на детска площадка.

Изправих се на крака, забравяйки за одеялото и останалата част от записа и огледах лицата около себе си. Дениз беше потресена от факта, че съпругът й се беше молил за моя живот, а не за нейния. Плиткото й възприемане на действителността не й позволяваше да вникне в истината. Сигурно беше приятно да виждаш света така едноизмерно.

Но чичо Боб беше наясно. Седеше със зяпнала уста и гледаше баща ми, като че си е загубил ума. И Джема знаеше. Джема. Единственият човек на планетата Земя, от чието съчувствие не се нуждаех и не го желаех.