Вторият гроб отляво

Чувството от завръщането на реалния свят отново ме връхлетя с тежестта на товарен влак. Мощта му ми отнемаше дъха, а звукът отекваше в гръдния ми кош и ехтеше в костите ми, докато куршумът продължи, откъдето беше спрял и ме отмина, без да ме засегне. Залитнах на една страна и имах достатъчно време, колкото да погледна към злия Мъртог, който примигваше озадачено и се прицели отново.

Ако бях по-внимателна и ако тътенът от гръмотевиците и проливният дъжд не беше така оглушителен, може би щях да чуя как някаква кола се движи с висока скорост към нас. Същото важеше и за злия Мъртог. И двамата бяхме изненадани до крайност, когато забелязахме черното субару, летящо към нас. Шофиращият натисна рязко спирачките, колата се завъртя и помете злия Мъртог като торнадо, запращайки го към стената на цеха за захарни изделия, но оставяйки мен непокътната.

Останах неподвижна за дълго, като само примигвах. Дъждът се стичаше по лицето ми, а колата спря с изсвирване на спирачките и Улрих, единият от Тримата смешници, изскочи от задната врата. Запъти се към злия Мъртог, а стъклото откъм мястото до шофьора се спусна и господин Смит ми се ухили.

— Кълна се, забъркваш се в повече неприятности и от пралеля ми Мей, а тя е напълно изкуфяла — каза той.

Погледнах към Улрих. Той провери пулса на злия Мъртог, а после го удари веднъж, което, предполагам, беше разумно. Ейнджъл падна на колене облекчено, после се сгромоляса на земята разигравайки драматично „Смъртта на търговския пътник“.

— Как ни открихте? — попитах Смит.

— Издирваме този тип от известно време. Ти беше най-логичният човек, когото да последвам.

— Ченгета ли сте? — попитах отново.

— Не бих казал.

— Тогава кои сте? — Чух приближаващия вой на сирени и знаех, че мъжете ще изчезнат много скоро. Погледнах към господин Чао, известен още като Супер Дейв. — Сигурен ли си, че е редно да шофираш с твоите наранявания?

Улрих отново удари злодея.

— Е, вече взе да се заиграва — отбеляза Смит.

— Изчезвам от тук. — Ейнджъл се изправи до седнало положение и ми отдаде чест, преди да изчезне. Хареса ми начина му на поздравяване. Можеше да го въведа в офиса като стандартна практика.

— Чарли, добре ли си? — прозвуча гласът на Куки от сенките. Съмнявах се, че тя би ми отдавала чест.

— Повече от добре. Стой там. — Още нямах представа кои са тези мъже. Можеше да желаят смъртта на Мими точно толкова, колкото злия Мъртог.

Господин Чао излезе от колата и се доближи. Аз застанах пред него и блокирах пространството между контейнера за боклук и бетоновата ограда. Ако искаше Мими Джейкъбс, щеше да му се наложи да мине през мен. Което би му отнело около пет седми от секундата. Приблизително.

Той се наклони на една страна и погледна над рамото ми. Доволен, отново върна погледа си върху мен, а косата му вече беше подгизнала от дъжда. Когато вдигна ръка към лицето ми, потрепнах, защото мислех, че ще ми счупи врата или нещо подобно. Такива неща често ми се случваха. Вместо това прокара пръсти по веждите ми и дръпна мокрия ми бретон от очите. После се поклони леко и се запъти обратно към мястото на шофьора.

— Жива е — обърна се към Смит и осъзнах, че говори за Мими.

— Надали ще ми кажете за кого работите? — осведомих се.

— Би могло да се каже, че работим за Големия.

— Значи работите за Господ?

Той едва потисна усмивката си.

— Слез едно стъпало по-надолу.

— Тогава това има нещо общо с място в Сената.

— Да, има нещо общо.

— По дяволите, не си поплюват. Значи в крайна сметка всичко това е дело на Кайл Кирш?

Той присви очи и вдигна рамене.

— Търси по-далече на север.

— О, хайде. Само толкова ли ще ми дадеш?

— Току-що ти спасихме живота — припомни ми той и повдигна вежди.

Изсумтях.

— Я стига, държах нещата изцяло под контрол.

Той се засмя и поклати глава.

— Трябва да призная, че това е най-интересната задача, по която съм работил. — Отправи ми изпълнен със съжаление поглед. — Ще ми липсваш. Също и боксерките ти. — Погледът му се плъзна покрай мен към сенките. — Отведи тази жена в полицията. Има много да им разказва.

След още един силен удар Улрих мина покрай мен и се качи на задната седалка. Те отпътуваха, а Куки и Мими ме подръпнаха отзад и скоро бях въвлечена в най-задушаващата групова прегръдка в живота ми.

Сини и червени светлини замигаха по фасадите на околните сгради и множество полицейски коли и линейки преградиха пряката. Два спешни екипа натовариха окования в белезници Мъртог в линейката, докато друг екип се зае с Хълк. Той пъшкаше шумно. Знаех как се чувства. Наблюдавах как прибират злодея, когато двама мъже в безупречни костюми се приближиха към мен. Напоследък около мен имаше много безупречни костюми. Може би някъде бе имало разпродажба.

— Госпожица Дейвидсън? — попита единият от тях.

Кимнах. Сега, когато цялото вълнение беше приключило, гърбът беше започнал да ме боли. Злият Мъртог беше съсипал страхотното ми яке и беше оставил прорезна рана в областта на гръбнака ми. Размърдах се, за да смекча неприятното усещане.

— Аз съм агент Фостър от ФБР. — Той ми подаде служебна карта. — А това е специален агент Пауърс.