Вторият гроб отляво

Ейнджъл ме изгледа гневно и размаха ръката си.

— Нещата не се получават точно така.

О, боже. Правила ли съществуваха?

— Някоя от вас ранена ли е? — попитах, останала без дъх, докато се намествах зад контейнера за боклук.

— Май не — отговори Мими. — Колко време мислиш, че ще им отнеме на полицаите да дойдат?

— Повече, отколкото имаме ние — казах искрено. Ейнджъл беше изритал пистолета на онзи, но му беше отнело само мигове да го открие и отново да се втурне след нас.

Бяхме се озовали приклещени зад контейнера без път за бягство. Избутах двете жени, за да проверя дали в оградата няма отвор. Къде ти такъв късмет? Де да бях висока шест метра. И тъй като беше изградена от сгуробетонови блокове, съмнявах се, че ще съм способна да я пробия, освен ако не получех наистина сериозна засилка. Ако успеехме да се покачим на контейнера, може би щяхме да можем да се прехвърлим над нея, но това би означавало да се изложим на показ пред злодея. А той вероятно имаше останали повече патрони от мен.

— Съжалявам, Мими — казах. Беше се укривала с определена причина, а ние бяхме довели лошия право при нея. Отлична работа, Шарлот.

— Не, моля те, не се извинявай. — Тя се разплака и започна да трепери неконтролируемо, а моето сърце се сви в отговор на това. — Нищо от случващото се не е заради теб. Вината е изцяло моя.

Бързо се озърнах. Злият Мъртог беше почти до нас с насочен пистолет и готов да стреля. Можеше и да го уцеля, ако се приближеше на една ръка разстояние и застанеше наистина мирно.

— Ако само бях постъпила правилно преди двайсет години.

— Мими — промълви Куки и я прегърна.

Преди да съм премислила, вдигнах Колта и излязох от прикритието си зад контейнера, чувствайки се под прицел повече от всякога преди. Като не се броеше онзи път в Мексико сити. Проклетата текила.

— Хайде, стреляй по мен! — извиках под проливния дъжд. Нямах друг избор освен да призова Рейес. Мразех да досаждам, а и той беше измъчван, но…

Злобна усмивка се разстла върху лицето на противника ми, което ми напомни защо в цялата тази история той беше известен като злия Мъртог.

— Рей’азиел…

Без да се замисли, злият Мъртог натисна спусъка.

Чакай. Не бях довършила.

Но всичко наоколо забави темпото си и куршумът се спря пред мен.

— Вече не обсъдихме ли въпроса с избора на правилен момент?

Хвърлих поглед надясно, а Рейес ме наблюдаваше. Робата му се стелеше около него на величествени вълни, сякаш самият той беше океанът. Обърнах се обратно към изкривеното от ярост лице на злия Мъртог, към застиналите във въздуха дъждовни капки и куршума, насочил се през пространството към мен, преминавайки през една капка вода. Почти можех да видя трептенето на въздуха, докато той си проправяше път напред. Рееше се на сантиметри от сърцето ми. Ако времето се придвижеше леко напред, само части от секундата в бъдещето, куршумът щеше да е достигнал целта си.

— Как е възможно това? — попитах Рейес.

С периферното си зрение го видях да повдига рамене.

— Така става, като се стреля от толкова късо разстояние — обясни той, а дълбокият му глас галеше слуха ми въпреки моята съпротива.

— Не, това. Всичко е спряло. Или поне значително е забавило темпото си.

— Такъв е светът, в който живеем, Дъч. — Той погледна надолу към мен, а покритата му с качулка глава беше наклонена на една страна, като че в знак на любопитство. — Е? Искаш ли да се погрижа за него?

Исках. Наистина исках. Но между нас налице беше онзи дразнещ проблем, подобен на изтеглена нишка от пуловер. Изкушавах се да я дръпна, но знаех, че така може би ще го разплета целия. По някаква причина, заставаща по степен на дразнене редом с породата Чихуахуа и оръжията за масово унищожение, не можех да се откажа.

— Ще ми кажеш ли къде си?

— Сега ли намери да го обсъждаме?

— Да.

— Значи отговорът е „не“.

— Тогава ще се погрижа сама за себе си.

В мига, в който го произнесох, в мига, в който се изплъзна от устата ми, осъзнах, че твърдението за липсата ми на психическа стабилност не е само слух, както си налагах да вярвам. Не го ли бях призовала именно защото ми беше нужна помощта му?

— Сигурна ли си?

— Абсолютно и напълно.

Вече беше официално. Аз бях психопат.

С ръмженето си, от което по гърба ми полазваха тръпки, той се извърна от мен разгневен.

— Ти си най-големият инат…

— Аз? — попитах невярващо. — Аз ли съм инат?

О, да. Заключете ме и хвърлете ключа.

Изведнъж той се озова пред мен.

— Като магаре си.

— Задето не искам да се самоубиеш ли? Това ме превръща в инат?

Той се наведе надолу и лицето му застана на сантиметри от моето, въпреки че не можех да го видя съвсем ясно.

— Абсолютно и напълно.

Тази фраза я открадна от мен. Стиснах зъби.

— Не ми е нужна помощта ти.

— Чудесно. Но вероятно не е зле просто… — Той опря пръст в рамото ми и ме отмести вляво от траекторията на куршума. — Следващия път залягай.