Вуду

— Тя просто се тревожи за нас.

— Да не си мисли, че татко ще ни умори от глад?

— Не, разбира се.

— Тогава защо все за това говори?

— Тя си е просто… леля Фей.

— Брей, как го каза само!

Особено силен порив на вятъра премина по улицата и засегна дори нишата пред зелената врата. Пени и Дейви потрепериха.

— Пистолетът на татко е добър, нали? — попита Дейви. — Нали на полицаите дават добри пистолети? Не биха пуснали полицай по улиците с говнян пистолет, какво ще кажеш?

— Не казвай „говнян“.

— Биха ли го пуснали?

— Не. На полицаите дават само най-хубавите пистолети.

— И татко стреля добре, нали?

— Да.

— Колко добре?

— Много добре.

— Той е най-добрият, нали?

— Разбира се — кимна Пени. — Никой не е толкова добър с пистолета, колкото татко.

— Тогава единственият начин да им падне е да се промъкнат и да го застрелят в гръб.

— Това няма да стане — отсече тя.

— Би могло.

— Гледаш много телевизия.

Замълчаха за миг. После той заяви:

— Ако някой убие татко, аз искам да хвана рак и също да умра.

— Стига, Дейви.

— Рак, инфаркт или нещо подобно.

— Не говориш сериозно.

Той енергично тръсна глава: да, да, да, говори сериозно; абсолютно и напълно сериозно.

— Моля се на Бога да стане точно така, ако изобщо трябва да се случва.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя.

— Моля се всяка вечер. Когато си казвам молитвата. Винаги искам от Бога да не позволява нещо да се случи с татко. Накрая казвам: „Е, Боже, ако по някаква глупава причина трябва да разрешиш да го убият, тогава, моля ти се, нека и аз да хвана рак и да умра. Или нека ме сгази камион. Каквото и да е.“

— Това е ужасно.

Той не каза нищо повече.

Погледна към земята, към ръкавиците си, към госпожа Шепърд, която обхождаше поста си — навсякъде, но не към Пени. Тя го хвана за брадичката и го обърна към себе си. В очите му блестяха сълзи. Опитваше се да ги сдържи, като примигваше.

Беше толкова малък. Само седемгодишен и дребен за възрастта си. Изглеждаше крехък и беззащитен и на Пени й се прииска да го грабне и да го прегърне, но знаеше, че няма да му е приятно, щом можеше да ги видят някои от съучениците му.

Тя самата изведнъж се почувства малка и безпомощна. А това не беше добре. Никак. Трябваше да бъде силна заради Дейви.

Пусна брадичката си и се обърна към него:

— Слушай, Дейви, трябва да седнем двамата и да поговорим. За мама. За смъртта на хората, защо се случва, нали, какво значи, че това за тях не е краят, а само началото на живота им в рая, как ние трябва да продължаваме да живеем, каквото и да се случи. А ако нещо се случи с татко — което е невъзможно, но ако по някаква голяма случайност нещо наистина се случи с него, той самият би искал от нас да продължим живота си, точно както и мама би го искала. Той би бил ужасно нещастен, ако ние…

— Пени! Дейви! Елате тук!

До бордюра бе спряло жълто такси. Задният прозорец бе спуснат и оттам леля Фей им махаше.

Дейви се завтече по тротоара — изведнъж искаше толкова силно да се откъсне от всички разговори за смъртта, че се радваше да види дори и чуруликащата стара леля Фей.

„По дяволите! Оплесках го, помисли си Пени. Прекалено пряко поставих въпроса.“

В мига преди да последва Дейви към таксито, дори преди да направи първата крачка, остра болка премина през левия й глезен. Завъртя се, извика, погледна надолу и бе парализирана от ужас.

Между долния край на зелената врата и тротоара имаше десетсантиметрова пролука. Оттам, от мрака на служебния вход, се бе протегнала ръка и я бе сграбчила за глезена.

Тя не успя да изпищи. Беше загубила гласа си.

А и ръката не беше човешка. Може би беше два пъти по-голяма от котешка лапа. Не беше и лапа. Беше напълно — макар и грубо — оформена ръка с пръсти и палец.

Не можеше дори да шепне. Гърлото й се бе схванало.

Ръката нямаше цвета на кожа. Имаше грозен и пъстър сиво-зелено-жълт оттенък, като на изранена и загнила плът. Беше неравна, малко назъбена.

Дишането я затрудняваше също като пищенето.

Малките сиво-зелено-жълти пръсти бяха заострени и завършваха с остри нокти. Два от тях се бяха впили в гумения й ботуш.

Помисли си за пласмасовата бейзболна бухалка.

Снощи. В нейната стая. Нещото под леглото й.

Помисли си за светещите очи в мазето на училището.

А сега това.

Два от малките пръсти бяха вътре в ботуша и я драскаха, забиваха се в нея, деряха я.

Изведнъж дъхът й рязко се върна. Изпълни дробовете си с леден въздух и той я изведе от предизвикания от ужаса транс, който до този миг я бе задържал до вратата. Изскубна крака си от ръката и се освободи учудена, че това й се удаде. Обърна се и изтича към таксито, хвърли се вътре и трясна вратата зад гърба си.

Погледна обратно към вратата. Там нямаше нищо необичайно, никакво същество с малки ноктести ръце, никакви разлудували се духове.

Таксито се отдалечи от училището „Уелтън“.

Леля Фей и Дейви си говореха оживено за снежната буря, която, според леля Фей, щяла да натрупа четиридесет-петдесет сантиметра сняг, преди да утихне. Никой от двамата изглежда не забеляза, че Пени е уплашена почти до смърт.

Докато те бърбореха, Пени се пресегна и опипа ботуша си. При глезена й гумата бе скъсана. Едно парченце висеше.